Мили братя,
С думите: „Силата ни е в делата, увенчани с красота„, завършва и нашият химн. Но какво е това неуловимо нещо – красотата? Знае се, че небесната дъга след дъжд е само оптическа илюзия. Има я, защото нашето зрение пречупва светлинните вълни по определен начин. Мисля си, не са ли и щастието, и красотата също нещо такова? И ако ги нямаме в нас, как ще ги разпознаем, когато ни споходят? Затова ми се иска днес да си поговорим за това, което придава особен чар на живота ни, което го обогатява и го прави по-красив. Да си поговорим за изкуството, за истинското, сериозно изкуство, което, сигурен съм, ни прави и по-добри.
Казват, за вкусовете не се спори. Отдавна се опитвам да намеря приемливо за всички обяснение на разликата между забавното и така нареченото сериозно изкуство. Разбира се, можем просто да подминем въпроса, наистина, защо трябва да си блъскаме главата? Аз харесвам Моцарт, а на тебе ти е скучен, по-приятно ти е на рок-концерт. Има различни хора и всички те имат право да изпитват удоволствие и в този смисъл са напълно равноправни. В книжарницата можем да намерим всякакви книги – от чиклит и любовни и приключенски романчета, през Агата Кристи до Томас Ман и Аристотел. Или в живописта – креватната живопис с полуголи красавици си има своите многобройни почитатели, но съществуват и автори като Рубенс, Микеланджело, Леонардо. Добре е, че всичко това го има и е радостно, че живеем във време, в което никой на никого не налага вкуса си, даже постоянно тлеещото противоречие между пушачи и непушачи напоследък има изгледи да се разреши. След годините на диктатура и глупавите и смешни претенции някой да определя какво е разрешено да гледаме и слушаме, наличието на различни мнения е наистина много важно, а и нужно за всички нас. Но се страхувам, че в нашето действително демократично и твърде консенсусно време разбирането ни за красота – впрочем, както и за истината – е на път да се размие сред оглушителната какофония от звуци, цветове и рекламни трикове, които ни заобикалят. Критиката, доколкото я има, се е оттеглила предпазливо в специализираните издания и се следи само от тесен кръг специалисти. И си мисля, че за съвременния зрител и слушател никак не е лесно да се ориентира сред проявите с претенция за културно събитие.
Проф. Венцеслав Николов
Не искам, а и не мога да давам дефиниция какво е това странно нещо Изкуството. Но ето една наскоро прочетена мисъл, която ми е много близка. Авторът, умен човек, разтревожен за бъдещето, ни съветва: „Какво да се прави? Да си припомняме старите ценности и ритуали, докато все още можем. Да използваме възможността да се отървем от баласта. Може би просто трябва да сме благодарни, че още съществува нещо опако, непрактично по самата си същност, направо даже антикапиталистическо, каквото е изкуството (и насладата от изкуството). Нещо толкова тайнствено, нереално, богато и много често влюбено в себе си, на което трябва да се възхищаваме и да съхраним, защото – ако качеството му е наистина добро – трябва да сме му благодарни само заради факта на самото му съществуване.“
Преди години високоуважаемият брат Тео ни разказваше в един свой градеж за музиката на Бах, Бетовен, Брамс, Чайковски, Стравински. Незнайно защо, братята се почувстваха засегнати, в бурната дискусия след градежа всеки защищаваше правото си да харесва любимите си жанрове, музиката свързана с младежките му години. Което, впрочем, никой не му и отричаше. Брат Тео ни посочваше само кои, според образованите музиканти, са върховете в музикалното изкуство, със своя градеж искаше да ни каже, че вкусът се възпитава. Мисля, никой не би оспорил: за да се наслаждаваме на произведенията на изкуството е необходим опит, както и за всяка човешка дейност. Да се научим да различаваме пошлото от истински красивото е вероятно една от първите крачки на човека, открил изкуството за себе си. Например, в живописта актът, голото женско тяло става изкуство едва когато престане да е съблечена жена, когато заговорим за чистота на линиите и за нежност, за красота, за обем и перспектива. Или в поезията – когато думите, обикновените думи, поизхабени и уморени от ежедневната им употреба, заблестят с първичната си сила. Или в музиката, вероятно най-сетивното изкуство, когато извървим поне част от пътя от елементарните песнички до огромната катедрала, която представляват творчеството на Йохан Себастиан Бах, последните квартети на Бетовен, гениалните творби на толкова много автори… Пътят на този, който иска да се образова е безкраен. Подобно на училището, през което всички ние минаваме, и в изкуството началното образование е задължително. Но след него има и прогимназия, и гимназия, и университет. Разбира се, само за тези, които искат да се учат. Да знаем като Сократ, че „зная, че нищо не зная“ е в началото и края на този път. Така, както бялата престилка се носи и от чирака, и от най-уважаемия велик майстор.
Подобно на немногобройните търсещи, които идват в масонството, истински от изкуство се интересуват сравнително малко хора. Да различаваш особено красивото от обикновеното, всекидневно срещано, да умееш да проникнеш във вътрешния свят на големите в изкуството е особена привилегия. Трябва да сме благодарни, ако сме я получили като подарък при раждането си. Но даже и в този случай ние сме длъжни да развиваме дарбата си. Да, сигурно талант се иска не само, за да създаваме произведения на изкуството, но и за да се наслаждаваме на тях. Да си талантлив слушател, зрител или читател означава да си наистина търсещ красивото и стойностното и в живота, и в изкуството. Означава постоянно да работиш над себе си и да се обогатяваш. И все пак, може би наивно, но аз продължавам да вярвам, че всеки от нас, човешките същества, и без да има вродената дарба, може да се учи да възприема, вижда и обича красивото. Нали ние всички тъгуваме и се радваме, смеем се и плачем, в топлата лятна нощ ни вълнува песента на щурците и звездното небе мълком се взира във всеки от нас, като че ли пита: Кои сте вие? И така е било от векове. Това, което ни свързва с живелите преди нас, е изкуството, което те са ни оставили. Песен на песните и рисунките от пещерата Ласка, Еврипид и Софокъл, Праксител и Фидий… огромен брой произведения на изкуството е достигнал до нас. Самите хора, създали това богатстство отдавна ги няма, но техният свят продължава да ни вълнува. Жалко, мисля си сега с тъга, че никога няма да можем да чуем музиката на древна Елада. Затова пък по-близките до нас времена са ни оставили невероятно количество възхитителни музикални творби – от най-ранната записана църковна музика до съвременните партитури за симфоничен оркестър – това чудо на европейската музика. В тези произведения на големите композитори от миналото има частица от божествената искра, с която ги е надарил Великият Архитект. Но те ни разказват и за подобни на нашите чувства. Чрез досега ни с изкуството от миналите времена разбираме по-добре себе си и нашето време, осъзнаваме мястото си в света. В „Страданията на младия Вертер“ и „Ромео и Жулиета“ се срещаме със същите като нас млади хора, в Пасторалната симфония на Бетовен чуваме бурята и гръмотевиците от последното лято, в приказката за Вълшебната флейта можем да открием и нашите съмнения, да потърсим приликата ни с главните герои… Да, наистина изкуството може на много неща да ни научи, даже, уверен съм, наистина ни прави и по-добри. Но главното, това, заради което то всъщност съществува, това е насладата, емоционалната връзка, която се създава между нас и произведението на изкуството, трудно обяснимото привличане, което упражнява то върху нас. Тази връзка не може да бъде създадена насила. Тя се случва, но само ако сме готови за нея. Това, което може, а и трябва всеки от нас да прави, е да се обогатява постоянно, да възпитава и развива вкуса си, да остане през целия си живот търсещ. За да може да изпита великата радост от досега си с творбите на големите майстори….
Виж пълния текст на сайта на ОВЛБ;
Проф. Венцеслав Николов, ложа „Светлина“