Откъс от книгата „За изкуството да си служим с правия ъгъл”
Автор проф. Венцеслав Николов, ложа „Светлина“
Още в началото ни казват кои са добрите и кои лошите. Но докато следим с увлечение приключенията на героите, започваме да разбираме… Наистина, оказва се точно обратното: Загрижената майка е представител на тъмнината, а злодеят, отвлякъл дъщерята ‒ носител на светлината.
Както се полага, главният герой във вълшебната приказка е принц. Преследван от змия, принц Тамино попада в царството на Царицата на нощта. Тя го заклева да освободи дъщеря й, която злият Зарастро държи в плен. Естествено, щом вижда портрета, принцът веднага се влюбва в Памина, готов е да се пребори със смъртния враг на Царицата и да спаси принцесата. Появява се Папагено, ловецът на птици. Памино получава от трите дами вълшебната флейта, а Папагено ‒ звънчета. Те ще ги пазят от опасностите. През низ от трудности, пътят им ги завежда пред храма на Зарастро. Главният Жрец им разкрива истината: Зарастро не е злодей, а мъдрец, водещ братята по пътя към съвършенството. За да се присъединят към Братството, двамата герои трябва да се подложат на изпитания. Отчаян от опасностите, Папагено се отказва, все пак звънчетата му помагат да намери мечтаното щастие и своята Папагена. Тамино, окуражаван от двамата мъже в брони, продължава странстванията си. Неговата любима е объркана от държането му ‒ верен на дадената клетва, принцът не й проговаря. Царицата на нощта и трите дами проникват в храма, за да отвлекат момичето, искат от нея да убие Зарастро… Накрая все пак побягват, сразени от силите на доброто. „Лъчите на слънцето прогонват нощта“ се пее в операта. Тамино устоява на изпитанията и ръка в ръка с Памина встъпва в Братството на посветените. Така приказката достига до щастливия си край и вече 215 години чрез гениалната музика на Волфганг Амадеус радва поколения, донася до нашето време частица от чудния XVIII век, века на Просвещението. Века на надеждата, че „Ще победи Силата и като награда ще утвърди Красотата и Мъдростта… „
С възхвала на Силата, Красотата и Мъдростта започваме и завършваме и ние нашия ритуал. Ритуалът, който ни прави съпричастни с идеите на хиляди, даже милиони братя на нашата земя. Ние се стремим към Истината, Доброто и Красотата, борим се със страстите, предразсъдъците и невежеството, които ни пречат да съзрем опасностите по пътя ни в търсене на светлината. „Опознай себе си“ ни напомня майсторът за „заплахите стаени вътре в нас. Суета, тщеславие ни заслепяват и скриват от погледа ни вярната цел“. Това не са само думи, в живота на всеки от нас те придобиват реални измерения в грешките, които правим. Това, което е общо за всички, което трябва да ни обединява, е стремежът ни да се борим с недостатъците си. „Правилно ли постъпвам“ е въпросът, който ежедневно изниква пред всеки от нас. в романа „Майсторът и Маргарита“ има прочута реплика: „Рибата е втора прясност“. В книгата представителят на дявола обяснява на сащисания продавач: рибата е или прясна, или не, няма по-малка „прясност“. Нима не можем да кажем същото и за нашия символ ‒ правия ъгъл? Той трябва да присъства не само в стъпката, всеки сам може да премери с колко се отклоняват животът и постъпките му от 90-те градуса, кога истината се превръща в неистина… Тъй като: „от всички земни същества само човекът може да познава и надвива заблудите и грешките си“ ‒ се напомня на търсещия в неговите странствания.
„Братко…, кое време е сега?“ ‒ пита майсторът и му отговарят: „Точно пладне – и е точният час…“
Като човек, доста пътувал по света, съм се убедил: Светът е единен ‒ не само в постиженията, но и в недостатъците си. Срещат се достатъчно неточни и некоректни хора и в Швейцария, и сред мъглите на Лондон, и около Бранденбургската врата, символа на обединения Берлин. Но все пак се казва швейцарска, английска и немска точност, нали? Мечтая за времето, когато към тях ще се присъедини и балканската коректност, точност и честност. Сигурен съм: 24-цоловата линия и в бъдеще ще ни помага да си разпределяме правилно времето.
Братя, исках само да напомня за спазването на принципите, основни в живота и работата на всеки свободен зидар. Вероятно всеки от нас може самокритично да даде множество подобни примери ‒ за несъответствието между това, което изрича и реалните постъпки, между думи и дела. Масонството в България е още младо, естествено е да се спъваме по пътя, по който вървим. И в страни с дългогодишни традиции се греши. Златната ера, както си я представяха от другата страна на желязната завеса, като че ли завършва. всички усещаме ново-то време. Масонството, като част от обществото, не може да не се повлияе от промените. Дали се сменя цяла епоха, както твърди астрологията и навлизаме в ерата на водолея? Или след известен период на неяснота ще се върнем към привичния начин на живот? Трудно е да се каже. Но съм уверен, че повече от всякога, сега човечеството се нуждае от светлината на духовността. Сигурен съм: Убедителното, макар и дискретно присъствие на нашето братство в живота ще помогне на обърканото българско общество да се справи с предизвикателствата на времето.
Нашето движение, забавено по исторически и географски причини, е част от общ, световен процес. Може би не е излишно да погледнем към братята от страните, по чийто път ние вървим, за да се ориентираме за перспективите и опасностите, които ни очакват. Ето някои тревожни цифри: През 1960 г. само в САЩ има 3, 6 милиона масони. През 2002 г. те са намалели вече с повече от 50% -1,6 милиона членове. Средната възраст в ложи-те през 50-те години на миналия век е 40 години, днес е малко под 70. Квотата от нови членове е паднала от средно 60% на 10%. Т.е. от 2 милиона активни членове на около 150 000 ‒ едно спадане с 92%. След 6 месеца от приемането им, на работа в ложата идват само 15% от новоприетите. При по-старите членове процентите са 5. Може би и в страните с вековни традиции не винаги масонството е в крак с времето, не отговаря на потребностите на обществото?
Едно от малките предимства на нашето закъсняло развитие е, че можем да се учим от грешките на по-напредналите от нас. Светът е глобален, посоката и движението са общи. всички забелязваме как животът около нас, понякога плашещо бързо, се променя. Невероятното развитие на техниката води до качествени промени в обществото. Не може да се отрече позитивното в резултатите от това движение. Но наред с това няма как да не се замислим, да не събуди тревога у нас очебийната подмяна на традиционния морал и култура, опасността от все по-голямото затъване на обществото в света на материалното. И в резултат ‒ отдръпването от духовните ценности. Убеждението, че животът е само сега и всичко е позволено. всъщност несъвместимо с морала и вярата на свободния зидар във великия Архитект на вселената. Героизацията на богатството и на „успелите в живота“, най-често обикновени крадци и бандити. Ксенофобията ‒ страхът от различното, твърде профанските страсти, стремежът към власт, дори при нас… Това са някои от вътрешните опасности, които могат да попречат за бъдещето на масонството. Сред външните, тези, които не зависят от нас, но за които трябва да си даваме сметка, са: Изкушенията на цивилизацията на забавленията, изглежда прочутото „Хляб и зрелища“ отново до-бива гражданственост. вероятното завръщане на „силната държава“ и опитите й да контролира обществените процеси, поредното сатанизиране на масонството. Не бива да забравяме, че историята е низ от кратки периоди на относителна либералност, последвани от реакционни режими или откровени диктатури.
Нека се върнем сега във времето на „вълшебната флейта“. Като повечето образовани свои съвременници и двамата автори ‒ Моцарт и Шиканедер са убедени: Победата на Мъдростта и Красотата е близка, тя ще доведе човечеството до едно щастливо бъдеще. След десетилетието на граждански реформи на Йозеф втори, през което масонството в Австрия процъфтява и даже е на мода сред висшите кръгове, настъпва реакция. С императорски декрет е намален броят на ложите, властта се опитва да се меси и упражнява надзор над работата на свободните зидари. Нашият брат ‒ гениалният Моцарт не доживява тези години, умира ненавършил 36 години. Но операта за мъдрия Зарастро звучи през следващите векове все по-често, разнася по целия свят приказката за добродетелния Тамино, за изпитанията, които го очакват по пътя му към съвършенството. През огън и вода трябва да мине търсещият, за да попадне в храма. Двата елемента олицетворяват мъжкото и женското начало, animus и anima по Платон, разделените половини, които трябва да се намерят и отново съединят, да разберат и примирят в себе си противоположното в двата пола. Затова Памина придружава принца. С него е и вълшебната флейта, издялана от хилядолетен дъб от бащата на Памина. Както тя ни разказва по време на една буря с дъжд и светкавици. Отново елементите вода ‒ огън. Дъбът е, разбира се, земята. А флейтата? Тя наистина е вълшебна. Защото със своите звуци ни отвежда в света на прекрасното, в света на духовното. Музиката ни помага да тъгуваме и плачем. Тя ни въодушевява, кара ни да се смеем, приканва ни към борба. Самата тя съдържа в себе си и четирите елемента, с които се срещаме в странстването.
Преодоляването на изпитанията ще доведе търсещия до Храма. Но неговият път не свършва, а започва оттук. Заедно с Памина и със своите братя, стремящи се към Истината и Красотата, героят ще върви към Светлината. Любовта, толерантността и братското чувство ще му помагат в изграждането на Храма на човечността.
„Велики Зарастро ‒ споделя все пак съмненията си ораторът ‒ тревожа се за младия човек, ще може ли Тамино сам да преодолее трудните изпитания? А ако неговият дух не издържи в суровата битка?… все пак той е Принц.“
„Още повече ‒ той е Човек!“ ‒ ни напомня мъдрият Зарастро.
… Музиката звучи, тържествена, хармонична и празнична. в началото тихо, с постепенно кресчендо се извисява, ликуващо възпява победата на Силата, увенчала Красотата и Мъдростта.
„Es siegte die Stärke und krönet zum Lohn die Schönheit und Weisheit mit ewiger Kron“ ‒ с тези думи завършва прочутата опера.