Скъпи братя,
Предавайки на своя наследник чука на майстора на ложата ни, искам да споделя някои мисли относно едно от най-големите ми интелектуални безпокойства през годините, прекарани досега в Ордена. Предопределено или не, в градежите, които съм подготвял и огласявал, е присъствал като лайтмотив въпросът за масонския стремеж към съвършенство.
Безусловно, това е изключително труден въпрос. Нещо повече, би могла да се заяви тезата, че многоликите прояви на онова, което различни хора обозначават като „съвършенство”, превръщат каквато и да било подобна дискусия в дейност, априорно лишена от смисъл поради безперспективността на пътищата за достигане дори и до най-повърхностно съгласие по дефинитивните страни на съвършенството.
Вероятно това е причината в нашите среди да се говори по-често и с по-голяма охота за „братската обич” (все пак, сравнително лесно се долавя нейното присъствие или отсъствие), за „братската верига” (това пък го и репетираме двукратно при всеки ритуал), за „хармонията” (човечеството отдавна е приело, че където няма конфликти, има хармония), за „Изтока” (един компас би ни помогнал поне физически да открием, къде е той), докато терминът „съвършенство” и фразата „стремеж към съвършенство” се оказват опасни за употреба словесни реквизити, поради което и помежду ни (сякаш) съществува някакъв негласен договор да се избягва тяхното припомняне и коментиране.
От друга страна, при отсъствие на дори и най-слабо желание да извършим една инвентаризация на колективната ни представа за съвършенство, много от общите ни действия в преследване на съвършенството (за да не кажа – всички те) могат да се окажат обречени на постоянно, и не много смислено, блуждаене. От подобна персонална или колективна активност трудно може да се очаква нещо добро, просто защото и всеки сам, и всички вкупом бихме могли да се окажем витаещи в едни или други категорично неподходящи квадранти от пространството на хипотетичното съвършенство, където (при най-добър случай) бихме попадали само на миражи.
Обичайно (и в най-общ план) проявите на съвършенство се търсят (и евентуално откриват) в случаите, когато някой не може да си представи нищо по-добро, по-красиво или, по-точно – спрямо някакви образци, взети като идеали. Видимо, подобни образци се третират като гранични стойности на представи, находящи се в сферата на морала, на естетиката, на мисленето (най-общо) и на измерването (в частност).
Пример на образец за съвършен морал може да бъде открит в една от любимите максими на Владимир Улянов:
„Морално е всичко, което служи на делото на революцията”,
максима, която всъщност е била заимствана от „Катехизис на революционера” на Сергей Нечаев, публикуван през 1871 година, когато самият Ленин е бил на една годинка и вероятно е правел първи опити да прохожда.
Но… тук трябва да бъде поставен оскърбително елементарният и познат въпрос:
„А какво да правим с образеца на морала в нереволюционни времена?”
И още:
„Дали все същият ‘морален образец’ се е радвал на някаква широка и безапелационна обществена подкрепа и като така – дали изобщо някога е достигнал до положението на образец?”
Друг пример – този път на образец за съвършена красота – би могъл да бъде видян в намерението на папа Юлий ІІ да построи днешната катедрала „Свети Петър” в Рим, във връзка с което е дал указание на именития архитект Браманте да положи в основата на своето решение „съвършените форми” на квадрата и кръга. Разбира се, папата не е доживял завършването на катедралата, което е станало около 100 години след смъртта му. В този смисъл не е имал възможността да прецени дали (и в каква степен) идеята му за „съвършена красота” е била осъществена. (Тук – само защото примерът е от сферата на естетичното – остава извън коментар моралният аспект на източника, подсигурил средствата за все същия строеж, които са били събирани с помощта на придобилата печална известност търговия с индулгенции.)
Така или иначе, по повод на въпросното начинание Кенет Кларк прави интригуваща бележка:
„Браманте не отива много далеч в изработването му. Големите движения в изкуството, подобно на революциите, не траят повече от петнайсетина години. След това пламъкът угасва. (…) [Така] църквата ‘Св. Петър’ (…) става израз на съвсем различна философия.”
Нека сега си представим, че сме учители по съвършенство на някакви ученици. Нека се опитаме да видим себе си в една въображаема среща с тях петнайсетина години, след като те са завършили образованието си при нас. Каква би била рекапитулацията: учили сме ги на съвършен революционен морал или на съвършени естетически форми, но след като „пламъкът на голямото движение” е угаснал, се оказва, че всъщност сме ги водили в погрешна посока.
В опит да намалим притеснението си от разкриването на подобен факт, ние бихме могли да решим, че и предишната, и евентуалната днешна посока, в която обучаваме сегашните си ученици, са еднакво правилни. Колко комфортно обаче ще се чувстваме със своите така изменчиви представи за съвършенство в морала и/или красотата? Колко сигурни можем да бъдем в представите си за нещо морално или естетично, възприето като образец, след като по някое време, ще се наложи да преправяме компасите си? Или (поради страх от факта, че не можем да решим проблема) ще отсечем: трябва да бъдем консерватори, нежели либерали?
Естествено, тук може да се възрази, като се посочи, че нещата са стояли винаги така – откакто свят светува, че това е част от естествената декорация на нашия живот, че (видимо) човечеството не е могло да измисли в тази област нищо по-добро. Някой би добавил веднага и едно услужливо успокоение:
„Важен е стремежът, важно е движението към съвършенство.”
Но… колко „важно” може да бъде едно или друго движение, когато не се разполага с никакъв надежден ориентир относно правилността на неговата посока?
Като цяло, хората не се обединяват лесно в становищата си по отношение на координатите „красиво – грозно” и „добро – зло”. В най-добрия случай те по-скоро показват склонност да афишират някаква външна форма на съгласие, защото вътре в себе си решават, че основанията за техните различия не са от някакво съдбовно значение. Все поради това, на тях им изглежда достатъчно разумно да преустановят една или друга дискусия, засвидетелствайки някакво (мнимо) примирие.
Един опит за по-детайлен анализ на причините, поради които човешките представи се различават сериозно по отношение на преценките за „добро” и „красиво”, може да навее на следната идея: не е изключено, когато се дискутират подобни въпроси, това да става без предварително да е определена размерността на пространството, в което се разполага предметът на дискусията, както и смисълът, с който се натоварват отделните пространствени координатни оси. Така (за да бъде използван някакъв елементарен пример), една геометрична фигура като сферата, ще бъде кръг за онзи, който я вижда в двумерно пространство, и в същото време ще бъде просто отсечка за някой друг, който я вижда в едномерно пространство. Такива хора могат да посветят целия си живот на спорове относно сферата и нейните качества и никога няма да стигнат до каквото и да било единомислие, ако предварително не успоредят пространствените си представи.
Накрая, ако търсенето на съвършенство се разгледа в ареала на „по-точното”, може да се допусне, че не подлежи на каквото и да било съмнение тезата, че „по-точното” в областта на измерванията е нещо безпрекословно по-съвършено – при това, не просто защото е „по-ново”, а защото ни дава реално осезаема възможност да добием по-детайлни (и оттам – по-истинни) знания за света, от който сме част. А това, недвусмислено, ни прави по-силни, позволявайки ни да се ориентираме по-добре. Стъклената пирамида на Лео Минг Пей пред входа на Лувъра е само по-нова в сравнение със самия Лувър, без да може да се каже, че поради своята новост или поради някакво друго свое качество тя е и по-съвършена.
Ерго, възможността да измерваме и с това да намаляваме присъствието на качествените понятия, замествайки ги с количествени – това определено ни прави по-съвършени. А в добавка, с поставянето на всеки проблем върху плоскостта на количествено измеримото всъщност се обезсилва един типичен белег на несъвършенството – отсъствието на аргументация. Подобен извод може и да не се понрави на хора с артистична или мистична умонагласа, но от това той собствено не може да пострада.
Има хора, които на подобно място ще заявят с предварително отработена убеденост, че съществуват области, в които не могат да се извършват измервания. Такива хора са поне с една стъпка по-далеч от възможността да се усъвършенстват, защото са сигурни в правилността на твърдението:
„Измервания не могат да се извършват (еди-къде-си)”,
без да подозират, че в случая по-точният изказ е:
„Засега не са известни пътища за измерване (в еди-коя-си област)”.
Подобна мирогледна позиция издава някаква непомерна претенция за знание там, където всъщност има незнание.
Впрочем, когато говорим за „стремеж към съвършенство”, ние неявно разбираме „стремеж към по-го-лямо съвършенство”. Това неминуемо изисква предварително да е установена някаква разлика между нива на съвършенство, между нещо по-съвършено и нещо по-малко съвършено, въз основа на което да може да се формира и посока на самия стремеж. А на свой ред подобна постановка също изисква наличие на някакви резултати от измерителни процедури.
В областта на мисленето (изобщо) проявите на „по-точното” – като еквивалент на по-съвършеното – могат да се търсят в онези селения, в които не се откриват противоречия. И точно тук се отваря огромен проблем: ако в една система от твърдения бъдат открити дори и само две положения, които се оказват взаимно изключващи се, то е ясно, че подобна система не може да претендира за съвършенство. По-голямата трудност обаче се откроява тогава, когато трябва да се вземе решение: кое от двете (твърдения) да бъде обявено в несъстоятелност?
Сравнително лесно е да се предложи следното: отговорът да се търси в практиката. Така, ако въз основа на едното положение могат да се направят сбъдващи се прогнози, а въз основа на другото – не, то приоритетът по критерий истинност следва да пада върху твърдението, имащо прогнозен потенциал. Най-конфузното в такава обстановка обаче се свежда до възможността сбъдването или несбъдването на прогнозите да се дължи на фактор (или фактори), които са напълно извън полезрението на разсъжденията ни – дори и само защото нямаме никакво знание (или подозрение) както за тяхното съществуване, така и за условията, при които те се проявяват или не се проявяват.
В такъв случай – онова, което ни остава като някаква утешителна печалба и като единствено осъществима форма на разумно поведение, би се свело (или свило) до мисълта за възможността да полагаме усилия по самото разкриване на противоречия. Дали ще ги преодолеем, или не, дали ще успеем да демаскираме тяхната причина, или не – това не можем да знаем предварително. Но… дори и само в акта по разбулване на съществуването им (и в смелостта да се решим да огласим находките си) се съдържа смисълът на една огромна стъпка в издигането ни към съвършенството.
Summa summarum, оказва се, че от една страна съвършенството може да се търси в трансформирането на качествените представи в количествени, последвано от прецизиране на съответните измерителни процедури, а от друга страна – в разкриването на противоречия. На фона на перспективата за някакво нескончаемо лутане в търсенето на жалони около стремежа ни към съвършенство, такъв извод (все пак!) изглежда обнадеждаващ.
* * *
Наложително предупреждение. Стремежът към съвършенство обикновено провокира за своя приносител появата на много неприятели. Те нарастват неимоверно, когато той се занимава усилено с разкриване на нечии парадоксални мисли. Това трябва да се има предвид от всеки, който е поел по този път.
Пловдив, 24. 05. 2008.
Брат Илия Кожухаров
(Бел. ред. Стар велик оратор на ОВЛБ и главен редактор на сп. „Зидарски преглед“)