Проф. Венцеслав Николов
– Престилка имаш, нали? – попита секретарят на ложата.
– Да – казвам, – нося я винаги със себе си, но е доста измачкана и неугледна.
– Значи си работил с нея, а не си я държал на закачалката – успокоява ме усмихнат той.
„Ще я закрива челото “- утешавам се вкъщи, като изваждам престилката от чантата и неуспешно опитвам да я приведа в малко по-приличен вид. Предстои да свиря в ложата на празника на Йоан Кръстител. Те имат собствен дом, чудесна къща с храм, зала, в която стават белите маси, цялата в дърво, впрочем с великолепна акустика. Даже подземие, пригодено за ритуална работа, впечатляващо със специфичната атмосфера…
От няколко години редовно ги посещавам, участието ми с „жива музика”, особено ценено тук, е вече традиция. Познавам доста братя, уча се от тях, ложата празнува наскоро своята стогодишнина, има какво да се види. И сега си говорим след ритуала, с интерес слушам: били са на световната среща на масоните в Норвегия. Вече съм без челото, опитвам се с шега да се извиня за смакчания си вид. „Нека да ти покажа нещо – казва изведнъж един от братята. Отваря куфарчето си и изважда престилка, също поизцапана.
– На наддаване в интернет я взех – обяснява, – предлагаха я в Ebay, изглежда е много стара, виж, от истинска кожа е“. Посягам да я погладя с ръка. Наистина изпитвам странното чувство, като че ли държа в ръка престилката на Моцарт: „Искаш ли да ти я подаря?” вижда вълнението ми той. Прибирам я с благодарност.
В къщи бързам да остана сам. Внимателно я изваждам от кутията на челото, разгръщам я, мисля си за тези, които са работили с нея през годините.
Може би сред тях е Йохан Кристиан Бах, най-младият син на прочутия Йохан Себастиан? Наричат го лондонския Бах, там става член и на ложата на свободните зидари. До него съзирам сянката на малко момче. Не е ли това осемгодишният Волфганг Амадеус, той е на посещение при „придворния композитор на нейно кралско височество ”. Двамата свирят заедно, споделят идеи – детето-чудо и вече прочутият композитор разговарят като равни, дали още тогава не се заражда интересът към масонството в малкия Моцарт? С тях е и Леополд, неговият учител, импресарио и грижовен баща, заслушал се е в музицирането, след години и той ще членува в „Истинния сговор” във Виена. Заедно със знаменития Хайдн. А в мълчаливата фигура в ъгъла разпознавам княз Естерхази, също член на ложата, но и господар, сега бихме казали работодател на композитора.
Окото от престилката внимателно ме наблюдава, като че ли иска да каже: „Виждаш ли колко преходно е всичко – и властта, и парите? Всичко се превръща в прах, остава само истинското…”
Наистина – поглеждам го замислено. Сещам се за една картина, на нея е изобразен Фридрих, кралят, наречен по-късно Велики, заради заслугите му към страната, той е сред братята в ложата, с извадени шпаги са се навели над работния килим. Разглеждах я в Байройт, в музея на масонството. Запомнил съм надписа, гравиран над входа на внушителната сграда: „Който живее само с времето, си отива с времето. Вечно остава – който се обрича на вечността.”
Още е светло, далече на север съм, денят е дълъг. Но сенките, които ме обграждат, застрашително се уголемяват, пропълзяват по стената Не е ли това там Гъливер? Връща ме в света на детството, огромната глава се мести, вече е на тавана, разглежда с интерес човечето долу: „От народа на лилипутите е! – сигурно си мисли.“
Когато бях малък, приказките, които разказваше Джонатан Суифт вълнуваха детското ми въображение: „Приказки ли?” – учудено се взира в мен Окото. „Поучителните истории – поправям се, – които така увлекателно описва нашият брат, те са част и от ежедневието на всеки от нас, нали?”
Есето е от книгата на проф. Николов „За изкуството да си служим с правия ъгъл“
Фигурата над мен кима няколко пъти одобрително, после силуетът се разпадна. Сянката се премести на отсрещната стена, предпазливо запълзя по нея. От мрака постепенно изплува вдъхновеният профил на Лист, до него, разбира се, е олимпиецът Гьоте, с фрака и ордените, Негово превъзходителство на официалния си портрет… Човекът с перуката – не е ли това Лесинг?.. Заедно с прочутия си герой Натан мъдреца, един от първите, който се осмелява да напомни от сцената за равноправието на религиите и расите. А ето и модният денди Оскар Уайлд, авторът на „Идеалния мъж”, но и на „Сонет за избиването на християните в България” през паметната за нас 1876 година. Майстор и на запомнящи се афоризми, и на проникновеното изследване на човешката душа „Животът на Дориан Грей”.
Слънцето се е запътило вече към морето, скоро ще залезе. Един залутал се лъч палаво пробяга по отсрещното дърво. На стената сянката се сгъсти, две очи настойчиво се вгледаха в мен: „Не забравяш ли нещо?”
– Интелигентно чело, и най-важното – лулата? – размишлявам . – Разбира се, Шерлок Холмс.
– Точно така – кима удовлетворено най-известният персонаж на сър Конан Дойл и напомня. – И още сър Уолтър…
– Ах, да – сещам се – често свиря прочутата Аве Мария от Шуберт, тя е по балада на Валтер Скот, както го наричахме в училище. И Айвенхоу, четях книжката с наслада…
– Да, децата обичат приключенията, особено в екзотични страни – като че ли ми подсказва той.
– Разбира се…и Киплинг – сещам се и недоверчиво питам, – Индия, джунглата… пътувал е много… как мислиш, може ли да е негова престилката?
Прочутият детектив интензивно засмуква лулата си и мълчаливо потъва в облака. Оглеждам се за доктор Уотсън, постоянния му спътник, може би димът го скрива?
– Дали докторът не е по следите на нашата загадка? – въпросително се взирам в сянката.
– О, не, затова аз имам метод, дедукцията – струва ми се долавям в мрачината. Силуетът леко се поклаща, сигурно иска да напомни, че някои неща трябва да останат тайна!
Слънцето се скри в морето, на смяна пристигна кратката северна нощ. Сенките, които ме бяха обградили, избледняват. Отново съм сам в стаята, заедно със старата престилка. В полумрака Окото изпитателно се вглежда в мен, като че ли пита: „Ти от кои си? От търсещите слава и богатство? Или…”
Лято е, прозорецът е широко отворен. Иззад покрива на съседната къща забързано се показа луната, разходи се из клоните на дървото. После надникна в стаята и насмешливо ми се усмихна: „Искаш истински да работиш? Слагай престилката и започвай тогава! Не виждаш ли, пладне отдавна мина, скоро ще удари полунощ… Какво чакаш?”