Родолюбие

Р. X. МАРКЪМ

 

Вероятно, вас много учудва обстоятелството, че един чужденец се осмелява да пише за родолюбието. Ще кажете, че иностранец не може да изпитва обаянието, което България упражнява върху своите собствени чеда, и ще прибавите, че само българин може да говори на българите за родолюбие, американец – на американците и японец – на японците.

Но не е тъй. Един чувствителен гост може да открие във вашата Родина прелести, които вие сами не сте виждали и неговата оценка за вашата страна може да възбуди в някои от вас чувства на привързаност и родолюбие, които досега не сте изпитвали. Един чужденец, който е дошъл от велика, могъща страна, та се е настанил в малката, красива България и е обикнал нейните гори, бродил из нейните планини, чел книгите й, вслушвал се в песните й, споделял нейните въжделения и възпитавал нейните младежи – той има право да говори на българите за тяхната родина и за любов към нея.

И първото нещо, което искам да кажа, е, че не е нещастие да бъде човек чедо на малка родина. Наистина, българинът никога не ще може да изпитва величествената гордост, която обладава англичанина, когато той говори за Великобритания, империя, на която слънцето никога не захожда, нито доволството на французина, който не един път е завладявал света, нито пък горещия блян на немеца, който проектира да разпространява своята култура до краищата на земята. Но все пак, за човек с остър усет, изтънчени чувства и добре развита личност, радостно и вдъхновително е да бъде син на малка родина. Той влиза в много по-интимни отношения с нея, отколкото поданика на огромна империя. Вторият чувства, че се е оженил за великолепна княгиня, и, разбира се, той се гордее с величието на нейната особа; той й пее възторжени песни, които акомпанира с могъща музика на дебелострунно пиано, но все му е малко неловко и отегчително винаги да показва надлежна почест и уважение към толкова важна дама, и в сърцето си той се кае понякога, че не се е свързал с една по-проста, наивна, нежна мома, която не би му импонирала толкова със своето могъщество. А туй е завидната участ на човека в малка страна. Той я обича, като млада булка, която е избрал по любов. Той й пее сладки песни, които извират от сърцето и се акомпанират с китара или мандолина. Той намира в нея нови прелести всяка заран и нова красота всяка вечер; тя му става все по мила и по-любима и възбужда в него най-висши духовни чувства, които човек може да преживее. Тя е най-светлата ценност в неговото душевно съкровище, и любовта му към нея го прави радостен, доблестен, добродетелен и чистосърдечен.

Аз съм имал щастието да прекарам много години в две различни страни – едната много голяма и силна, а другата малка. Поданик съм на велика държава с обширна територия и неизчерпаеми естествени богатства, син на народ свеж, могъщ, самонадеян, който никога не е вкусил поражение, нито е направил компромис с външен враг. И, разбира се, аз се гордея с американското си наследство, с духа вроден в мене, като член на най-енергичната, дейна, неуморна група хора в света.

Но все пак намирам в България една интимност, задушевност и чар, които донякъде липсват в огромна. Америка. Там си всякога американец – „сто на сто американец“-  тука, ако желаеш, може да бъдеш човек, една личност, едно чедо Божие в Божия свят. Там вечно се твори с материали, вечно се бърза, всичко е в движение. Всякъде колела се въртят и телефони дрънчат. Автомобилите са по-вездесъщи там, отколкото бълхите тука – хората аслъ ги наричат „пътни въшки“. Ако отидеш при морето, мотор бръмчи; ако побегнеш в планините локомотив свири; ако се отделиш на далечния чифлик, там дрънка новият радиотелефон. Никога не можеш да се отделиш от обширната родина, за да фантазираш или да размишляваш, или да бленуваш, или тихо и тайно да се възнасяш към Бога.

България, напротив, е съвсем различна. Българинът може да чувства, че неговата родина принадлежи на него. Тя е малка, и той я усвоява цяла. Всяка част от нея може да му бъде позната. По всички планини той може да се разхожда, веки курорт може да посети и във всеки град може да пребивава. Той влиза в лично съприкосновение с всяка нейна прелест. Той често прибягва към най-очарователните й кътове – те му стават като храмове, дето се оттегля, за да възобновява духа си. Нищо в нея не е му чуждо. Никакво нейно настроение не е му непознато. Той я вижда, когато тържествена дига главата си към небето по рилските върхове, когато ветровете й галят нежните ниви и лозя по тракийските полета, и когато тя крещи в свирепостта на зимните фъртуни и се усмирява в блаженото спокойствие на юнския ден. Българинът лично се запознава със своята родина; той не само чете за нея в книги, не само се учи за нея на карти, но вижда всяка нейна река и поле, почива край всеки неин извор, броди по всеки неин баир и бере нейните ягоди и боровинки по всички гори и планини. Тя е негова и го привлича към себе си силните връзки на обич и радост.

Наша Америка е огромна и величествена, дом на сурови пуритани с непонятен характер и на свръхиндустриализация с неизчерпаема енергия. Тя поразява и въздига. Тя ни завлича в стремителен водовъртеж на производство. Тя ни омайва. Обичаме да я възхваляваме и славославим, но не можем да я усвоим, да я притежаваме, както българинът своята родина. Тя по-скоро нас притежава.

Тя е ослепителен спектакъл, а вашата родина е градина. Тя е игрище, а вашата страна е дом. Тя е отлична превъзходно запазена железопътна линия, а ваша България е пътека, дето ходите бавно, за да слушате клокоченето на рекичките и да наблюдавате изгрева на слънцето. Вие обичате своята родина, както син обича майка си, а ние се гордеем със своята родина, както войник — със славен полководец.

Но синът на малка родина има и друго преимущество, именно, че е много по-близо до народните съдбини. Малък народ е, като голямо семейство; и всеки член на такова домочадие познава братята и сестрите1 си. Той се чувства прямо отговорен за благоденствието на целия дом. Народното дело е и негово дело. Народните творци са негови познати и другари. Той е член на сдружения и организации, които коват бъднините на народа. Всеки ден  вижда хората, от които зависи народното щастие. В България един интелигентен човек може да се запознае с всички народни водители. Може да се среща с най-известни художници, писатели, адвокати, политици, духовни лица и учени. В течение на едно денонощие, с 3 – 4 надници, всеки българин може да се яви в столицата всред народните будители, които му пишат книги и вестници, които водят учебното му дело, черквата и политиката, които правят законите му и се застъпват за неговите права в Лондон и Париж.

В голяма държава не е тъй. Всичко там е по-чуждо. Липсва интимността и задушевността, които се забелязват между познати хора. Тука сме като у дома си, а там, в голяма държава -като в пансион или хотел. Тука се обичаме и се мразим като роднини. Там се отминаваме едни други, както правят хората в чужд град. Тука няма съсловия, нито класи, а там резки контрасти съществуват и класови различия бият на очи.

Тука също е по-лесно да почнеш нещо ново, например, вестник или списание или дру­жество. Всеки в България, който има 10000 лева и знае да пише, може да почне да издава списание, може да се радва на чувството, че и той е бил редактор. Но в Америка за 10 000 лева не би могъл да изпратиш даже окръжно писмо до учителите в един щат или за пастирите на една секта. Тука с 200 000 лева, или – ако си много смел и глупав – с 1 00 000 ще започнеш ежедневник. А в големия американски град кой би посмял да започне вестник с по-малък капитал от 20 000 000 лева? Ню Йорк Таймс има оборот за 2 700 000 000 лева, годишно.

Тук, в България, всеки може да бъде и автор. Една печатна кола струва 1000 до 1500 лева. За 100 долари човек може да издаде една книга – роман, поеми, повест или научно съчинение. Но в Америка такова нещо е немислимо. Там човек ще има удоволствието да види своята книга напечатана, само ако някои голямо и богато книгоиздателство се съгласи да я издаде, а на всеки ръкопис, приет от книгоиздателството, 100 ръкописи се отхвърлят.

Ето още едно преимущество, което малката родина дава на своите синове. Тя по лесно напредва. Тя е по-отзивчива към народните желания. По-охотно приема промени например, как бързо се развива българският език, а по право, българския правопис. Той става по лесен и по-правилен, по-добър уред за народа. В големите държави, обаче, туй не става. Англия има чудноват и крайно неудобен правопис, който извънредно бавно, се изменя. Американският правопис се опростява малко по-бързо, но все пак крайно бавно. Най-нужните належащи обществени подобрения стават бавно и трудно във външните държави дето силата на традициите е много мощна и интересите и стремежите на многомилионните населения – крайно променливи и противоречиви.

Всеки усърден и предан син на малка родина трябва да се радва, че той е у дома см, между домашни, че, ако иска да въведе подобрения и улеснения, това няма да бъде невъзможно.

Всяка родина има своя прелест, всеки народ, – свои добродетели. Англичанинът се хвали с своята империя, американецът, със своята енергия, французинът, с своя бистър и ясен ум, немецът, със своята мистична философия, а италианецът, със своята чувствителност. И българинът, поставен в красива малка родина, покрита с ниви, украсена с горди планини, напоявана с пълноводни реки, омивана от две морета, на кръстопътя между два свята – Изток и Запад, българинът, член на малък народ, твърд и отзивчив, упорит и търпелив, предпазлив и напредничав, с остър ум и топло сърце –  българинът с такова наследство требва да благодари на боговете, че е българин, и да обича родината си повече от всичко друго на света освен истината и правдата.

Друг път ще пиша за родината и отечеството

1 Чиста съвест, честност в облаги и правота в деяния, са елементи на щастието.

Сенека

 

Разработено от Creative Design Ltd.