Запитали един мъдрец: коя е тайната на неговото изкуство да предсказва бъдещето? А той отговорил:
„Изучавам миналото и наблюдавам настоящето.“
Друга вековна мъдрост гласи:
„Бъдещето се ражда в миналото и живее в настоящето.“
Бъдните събития се обуславят от събитията, които стават днес, а техните корени са в миналото. Затова изучаването на човешките общества е немислимо без историята им – този извор на вековна мъдрост, на градивен и често горчив опит.
Сервантес е казал, че
„народ, който не помни своето минало, няма бъдеще“.
За да го помни обаче, трябва по-напред да го познава – такова, каквото e, за да може и правилно да го осмисля. Това е непрестанен процес, защото всяко ново познание поражда ново преосмисляне – включително на факти, събития и процеси, които често са възприемани като даденост, която дори не подлежи на съмнение, а обсъждането ù е заплашено от анатема.
Воден от подобни мисли, подхванах с особен интерес проучването на списание „Заря“ (1929-1931 г.), масонско по своя произход. Интересът ми бе допълнително подсилен от факта, че то представлява трети и последен опит на Великата ложа на България (ВЛБ, 1917 г.), макар и не явно, да издава
списание за свободно разпространение
сред широката читателска аудитория.
Днес списанието е напълно забравено. Непознато е дори и само като име, включително сред съвременните български свободни зидари.
За него, както и за останалите издания, които ВЛБ е издавала чрез своя Възпитателен институт „Заря“, информацията в изследванията и публикациите, посветени на българското Масонство отпреди Втората световна война, е крайно оскъдна. Дори и в обемистия 435-страничен труд на Величко Георгиев, „Масонството в България“ („Наука и изкуство“, 1986), на сп. „Заря“ са отредени само страница и половина. Според автора:
„Списанието си е поставило за цел да постигне непостижимото за всяко буржоазно общество, при това в началото на световната икономическа криза, когато класовите и политическите противоречия се особено изострили: социална хармония между всички класи и социални групи в името на буржоазното господство без сътресения… Въпреки намеренията на издателите на списанието, водещите представители на българската буржоазия не проявили към него желания интерес.“
Следвайки задължителния за него време класово-партиен подход, преценката на автора за Свободнозидарския орден е:
„В зората на буржоазното общество, общо взето, той играл прогресивна роля, доколкото съдействал за налагане на новите буржоазно-капиталистически отношения и на буржоазния светоглед. В други случаи той е стоял в първите редици на буржоазната реакция. Много от реакционните буржоазни движения са отгледани в скута на масонския орден.“
Ето защо се наложи да подхвана писането и на този пореден градеж, посветен на издателската дейност на ВЛБ,
върху едва ли не празен лист
– без широка възможност да си „сверявам часовника“, като се позовавам на множество публикации, дело на професионални изследователи на българското масонство.
За сметка на това, добре познавам предшественика на „Заря“, списание „Полет“, за което съм огласявал подробен анализ на неговото съдържание и открояващи се статии. Градежът „Списание ‘Полет’ – масонското списание за немасони“, бе отпечатан в ноемврийската книга на „Зидарски преглед“ от 2015 г.
В „Заря“ не открих открояващи се актуални публикации – с политически привкус или открита политическа насоченост, подобни на редица статии в сп. „Полет“. Не срещнах и познатите от „Полет“ ярко изявени масонски журналистически пера.
За сметка на това, с нарастващ интерес и вълнение, опознавах едно след друго непознати досега за мен, задълбочени, повечето професионално написани, исторически четива, разкриващи по увлекателен начин лично неизвестни ми
страници и факти от историята на българите.
И по-точно – от десетилетията преди Руско-турската война 1877–1978 г., както и за самата нея. Или, както е по-правилно да се нарича, Руско-османска война. Голяма част от тях са плод на професионално историческо проучване в новооткрити османски архиви. Други пресъздават впечатления, коментари и оценки на чужди кореспонденти и писатели, пребивавали по нашите земи. Някои от тях са били участници във войната и непосредствени свидетели на събитията, които описват и анализират.
Сред около 1200-те страници от тригодишното течение на сп. „Заря“, открих в неочаквано голям обем информация за ключови в историята на Отечеството ни събития и факти, повечето от които представят българите в светлина, раздухваща силно пламъка на националната ни гордост. Като цяло, списанието се оказа източник на силно въздействащи четива.
Затова и добавих в заглавието на този свой текст:
„Масонска читанка по родолюбие“!
Някои от описаните факти се отклоняват до такава степен от едва ли не закодираните в националното ни съзнание и историческа памет представи и убеждения, че се наложи да потърся за сверка и други информационни източници с високо ниво на достоверност.
Списание „Заря“ извежда от забвение информация, която позволява ново осмисляне на редица малко или напълно непознати събития и периоди в българската история, вече отдалечени във времето. Освен това, спомага, от позицията на днешния ден, да вникнем по-добре и да разберем усилията, които българското масонство, и неговата Велика ложа са полагали за родолюбивото възпитание, за формиране на национално самосъзнание – както сред своите членове, така и сред гражданството.
Понеже често ще става дума за обичта към отечеството, т.е. за патриотизма като първа обществена добродетел, присъща черта на българското Свободно зидарство по онова време, давам думата на неговия виден изследовател, проф. Недю Недев („Българското масонство (1807–2007)“):
„Българските масони са националисти. С това се обяснява големият брой дейци от македонското освободително движение и от военните среди, които членуват в него.“
Първият Велик майстор на ВЛБ,
генерал Александър Протогеров , е виден деец на борбите за освобождение на Македония и ръководител на ВМРО. Най-дълго ръководилият ВЛБ, в продължение на 19 години, Петър Мидилев също е военен – полковник, по-късно и о.з. генерал от армията (завършил е генералщабна академия в Санкт Петербург).
Десетилетие след двете национални катастрофи, последвали балканските и Първата световна война, Съборът на ВЛБ (21–22 септември 1929 г.) приема нов Устав, Декларация и Основни начала. В декларацията българското масонство е представено като
„автентично, оригинално, но и родолюбиво, съобразено с конкретните дадености“,
и по-нататък:
„Българският свободен зидар е предан син на своето отечество и в делата си се ръководи само и единствено от националните интереси.“
През есента на 1937 г. Съюзният съвет на ВЛБ приема нова декларация, в която изрично се подчертава:
„За българския свободен зидар свещен дълг е защитата на свободата и независимостта на отечеството.“
Синът на Иван Ведър, продължителят на неговото дело, инж. Димитър Ведър, пише в своята книга „Свободното зидарство“ (1938 г.):
„Българският свободен зидар е верен и предан на своята Родина; негов свещен дълг е да защитава своето Отечество, да бъде винаги готов на всички жертви, които то би изисквало, и не взема участие в никакви непозволени от законите действия, насочени против законно установения ред в страната; следователно, по силата на тия задължения, безотечественици не могат да бъдат членове на българска свободнозидарска ложа.
Изхождайки от това начало, нашето Свободно зидарство работи най-напред върху личността, след това върху семейството, а чрез тях – за българския народ и за България.“
Разбира се, това са идеални цели, към които масонството се стреми от столетия.
Работейки, при това успешно, за привличането в своя Храм на
най-отбрана част от българското общество,
на интелектуалния и управленски елит на страната, ВЛБ, е полагала на свой ред значителни усилия да разширява мисията и ползотворното влиянието на масонството за издигане на образователното и духовно равнище на нацията, за подкрепа на родолюбивото, патриотично възпитание на младите поколения – за да се роят все повече българофили.
Това отчетливо проличава и от страниците на сп. „Заря“.
Ще се постарая да представа списанието чрез извадки от статии, които най-добре очертават неговия облик – публикации, чието съдържание има непреходна познавателна, а оттук и възпитателна, стойност. Понеже по професия не съм историк, не бих си позволил да тълкувам едни или други исторически факти. Оставям списанието да говори само за себе си чрез написаното от неговите автори и подбраното от редактора му.
При необходимост от по-широк поглед и по-цялостно представяне на някои важни исторически събития и факти, за допълнително поясняване на цитирани от списанието текстове, съм търсил мнението и преценката на авторитети – изтъкнати дейци на национално-освободителното ни движение, на неоспорими изследователи на българската история.
Издавано и списвано предимно от масони, сп. „Заря“ е съхранило завещана от нашите предци ценна информация за живота и участта на българите. Затова нека ми бъде позволено отново да повторя, че на сп. „Заря“ точно приляга определението: „Масонска читанка по родолюбие“!
- • •
За своето съществуване от
над две десетилетия,
ноември 1917–юли 1940 г., ВЛБ издава общо пет списания. От тях:
- две са специализирани масонски издания, предназначени за разпространение само сред Братството:
» „Свободен зидар“, редактирано от Стилиян Кутинчев (1922–1924 г.), и
» „Зидарски преглед“, с редактор Христо Иванов (1924–1940 г.);
- три са предназначени за разпространение сред широката общественост:
» „Мироглед“, редактирано от Васил Узунов (1922–1923 г.),
» „Полет“, редактирано от Димитър Мишев, Александър Теодоров-Балан и Рувим Маркъм (1923–1925 г.), и
» „Заря“, редактирано от Васил Узунов (1929–1931 г.).
В периода 1912–1915 г. излиза сп. „Свободно мнение“, седмично политико-обществено издание, редактирано от Димитър Мишев. Според Иван Богданов („Синовете на вдовицата“, 1994), „Свободно мнение“ е най-ранното по време масонско списание в България. Същевременно той отбелязва, че само в относителен смисъл то е било масонско по характер, доколкото е носело „русофилска нагласа“, и е било списвано „в народняшко-прогресивен дух“. Величко Георгиев е по-категоричен. Той характеризира списанието като „русофилско и нямащо нищо общо с масонската ложа.“ Според него то е било финансирано от „Азиатския департамент на Русия“ и е било
„издание, подкупено или финансово подпомагано от руската легация в София“,
като е съставлявало
„част от букета русофилски про-съглашенски периодични издания в България“.
Оборвайки „масонския характер“ на списанието, В. Георгиев подчертава, че
„когато на 1 септември 1921 г. излиза първият брой на ‘Свободно мнение’, в България не съществува никаква масонска организация“.
Нито пък редакторът му Димитър Мишев по онова време е бил масон.
Тук допълвам:
първата ложа
от Третото българско масонство, „Заря“, е основана на 2 март 1914 г., а Светлината е внесена на 15 април 1914 г. Това масонство е просъществувало до 24 юли 1940 г.
Предшественик на специализираната масонска преса е списание „Зидарски вести“ (1918 г.), което излиза в един-единствен брой.
Заслужава да се подчертае също, че наред с тези печатни издания, масонската тематика, популяризирането на нравствените, духовни ценности и принципи, които проповядва масонството, често са намирали място в едни от най-авторитетните и влиятелни публични вестници и списания. Нерядко те са давали трибуна на някои от най-изявените интелектуалци масони, личности с висок обществен авторитет и признание. Причина за това е и фактът, че сериозна част от най-изтъкнатите български журналисти по това време, повечето от тях и издатели, като Данаил Крапчев (в. „Зора“), проф. Никола Милев и Тодор Кожухаров, (в. „Слово“), д-р Константин Стоилов и Борис Вазов (в. „Мир“), Димитър Мишев (сп. „Отец Паисий“), Васил Юруков (сп. „Отечество“), Стоян Бобчев (сп. „Българска сбирка“), Рувим Маркъм (сп. „Зорница“) и други, са били масони. В своята професионална дейност те не са забравяли принадлежността си към масонското братство, полагали са усилия чрез своите публични медии да разпръскват светлината на Масонството сред широката общественост.
Дали и днес е така?
За допълване на картината ще добавя още, че много важна роля за активната и успешна издателската дейност на ВЛБ, съответно за нейната образователна, възпитателна и пропагандна работа, преди всичко сред широката общественост, е играл споменатият вече Възпитателен институт „Заря“.
Знаменателен е фактът, че този институт е създаден на 19 февруари 1915 г. – по-малко от година след инсталирането на ложа „Заря“. Както и близо две години преди инсталирането на самата Велика ложа на България (7 януари 1918 г.). Възпитателният институт е учреден по подобие на сродни организации в европейски държави с развито и утвърдено масонство.
За пръв председател на Управителния съвет на Института „Заря“ е избран проф. Александър Теодоров-Балан. Сред наследилите го на този пост през годините се открояват имената на Димитър Мишев, Евтим Спространов, Васил Узунов.
Далновидно изпреварващо,
основателите на Третото българско масонство
са създали институция, чиято цел е да образова и възпитава широката общественост – да пропагандира Свободното зидарство, да популяризира неговите нравствени норми сред българското гражданство. Целите на института са били: да спомага за възпитанието на
„честни, родолюбиви, благовъзпитани, справедливи, търпеливи и пр. български граждани“,
както е записано в неговия устав.
Проследяването и анализирането на съдържанието в годишните течения от печатните издания на ВЛБ неизбежно води до извода, че наличието на Института „Заря“ е позволявало по-свободно и открито да се изразяват пред широката общественост позиции, да се популяризират идеи, да се осъществява образователно и възпитателно въздействие, без това да обвързва непосредствено Великата ложа на България и да ангажира нейното име и българското масонство – особено по въпроси, имащи отношение към политиката. Това произтича от принципната позиция, която масонството, и в частност – българското, се е стремило да спазва още от времето на своето официализиране чрез създаването на Великата ложа на Лондон през 1717 г., впоследствие преименувана във Велика ложа на Англия. Още с първата редакция на „Конституциите“ на Джеймс Андерсън от 1723 г. масонството търси най-вече това, което обединява и сплотява хората, стреми се да избягва онова, което ги противопоставя и разделя – най-вече политиката и религията.
Това също е една от причините, освен финансовото осигуряване, споменатите периодични печатни издания, предназначени за широко разпространение: списанията „Мироглед“, „Полет“ и „Заря“, да бъдат официално издания на Института „Заря“.
Казаното дотук доказва убедително, че нашите предци са съзнавали отлично
значението на словото, образованието и възпитанието
– не само за израстването на братята в масонския Орден, но и за утвърждаването му като влиятелна обществена сила извън него. Добре са съзнавали необходимостта да разширяват и пренасят благотворното влияние на масонството върху цялостното развитие на обществото, да спомагат за образователното, нравствено и духовно израстване на нацията.
Може да се каже, че единствено през първите четири години от своето съществуване – до създаването на първото специализирано масонско списание „Свободен зидар“ (1922 г.) – организираното българско масонство не е било в състояние да осигурява необходимото за усвояване на царственото изкуство българоезично, качествено за времето си, масонско периодично четиво.
- • •
Появата на списание „Заря“ не озарява недокосната откъм масонско слово читателска аудитория. То е трети и последен опит на Института „Заря“ да предложи на широкия книжен пазар свое списание. За да бъде разбрано и оценено по-точно постигнатото от сп. „Заря“, представям съвсем накратко неговите предшественици.
Първо от периодичните списания, предназначени за широка читателска аудитория, на пазара се появява сп. „Мироглед“. Съобщение за това събитие е отпечатано в януарската книжка на сп. „Свободен зидар“ (1922 г.) – Окръжна повеля № 453/28. 12. 1921 г. на ВЛБ. В нея се казва:
„Съобщава се, че Възпитателният институт ‘Заря’ започва издаването на месечно издание за профани ‘Мироглед’, под редакцията на бр. Васил Узунов.“
Месец по-късно, в следващата книжка сп. „Свободен зидар“ информира, че първият брой на новото списание е вече пуснат в продажба и призовава:
„Желателно е братята да окажат всичкото си съдействие за широкото му разпространение, понеже чрез него ще се осветляват и насаждат зидарските добродетели в широката публика.“
„Мироглед“ излиза в периода 1922–1923 г., като години по-късно неговият редактор ще поеме редактирането на сп. „Заря“.
На 12 октомври 1923 г. излиза първият брой на списание „Полет“. То е
второто публично списание
на българското масонство. В статията си за него го нарекох „масонското списание за немасони“ . „Полет“ е седмично издание. Излиза до 17 април 1925 г., когато
„без предизвестие и обяснение от издателите внезапно прекратява съществуването си“.
В този смисъл:
„Не отлита, то е простреляно.“
Списанието започва „полета си“ непосредствено след Септемврийския метеж през 1923 г. Става жертва най-вече на ожесточеното, политически мотивирано и партийно организирано братоубийство, което по това време се вихри предимно из софийските улици. То достига своя зловещ апогей с взривяването на църквата „Света Неделя“ (тогава „Свети Крал“) на 18 април 1925 г. Наред с над 200-те жертви, в голямата си част представители на българската интелигенция и елит, може да се каже, че в атентата погива и сп. „Полет“.
След близо две години и
66 отпечатани книжки с общо 1056 страници,
светлината на списание „Полет“ угасва. По този повод проф. Недю Недев констатира:
„Умерената и хуманна позиция на сп. ‘Полет’ търпи крах и то прекратява съществуването си. Повикът за помирение, който е лайтмотивът в идеологията на ‘Полет’, бе хуманен, но условията в страната са антагонистични, епилогът е кръвопролитен и слага край на масонското издание.“
Великата ложа на България и най-вече – българското общество, губят ценен източник на стойностна информация. В отчета на ВЛБ за „Нравственото и веществено състояние на съюза“, обхващащ периода от септември 1923 г. до януари 1924 г. се заявява:
„‘Полет’ е най-доброто и най-сериозно българско списание.“
Такова е мнението и на изследователите, които познават и разбират философията на масонството и не са подвластни на идеологическите щампи отпреди три и повече десетилетия.
В текста си за списание „Полет“ бях посочил:
„С качеството на публикациите си ‘Полет’ е явление за своето време, а неговите водещи автори са измежду най-блестящите творци на високо ерудираната и национално отговорна мисъл, владеещи перото до съвършенство. В преобладаващата си част те са били не само изтъкнати масони – редки перли върху вечните символични регалии на българското масонство. Били са изявени, неподкупни българолюбци, страдащи със своя народ за връхлетелите го несгоди, милеещи за националните идеали на България, труженици на градежа, а не демони на разрухата и унищожението.“
Отделих малко повече внимание на сп. „Полет“, защото изчезването му от пазара отваря голяма, трудна за запълване празнина в издателската дейност на ВЛБ. Според Величко Георгиев, управителният съвет на Институт „Заря“ прави през 1926 г. последен безуспешен опит за възстановяване на сп. „Полет“.
- • •
Така, през март 1929 г., след четири годишна пауза, се появява
първият брой на новото списание „Заря“.
Списание „Заря“ е месечно, излиза в 10 книжки годишно с обем от 40 страници. В продължение на три години са издадени общо
30 книжки с 1200 страници
при тираж 2000 всяка. За отбелязване е, че по това време членовете на ВЛБ са били около 450. Последната книжка на списанието за 1931 г. излиза през януари 1932 г.
В главата на предната корица е посочено:
„Списание за обществени въпроси, наука и изкуство“.
Васил Узунов използва необичаен похват за привличане на вниманието и доверието на читателите към още съвсем непознатото за публиката списание. На същата предна корица е поставено каре с имената на предварително обявените за сътрудници на списанието изтъкнати интелектуалци. Така постъпва и през втората година. През третата карето е премахнато и корицата променя облика си. От началото на 1931 г. на нея е написано:
„Списанието е одобрено от Министерството на народното просвещение с окръжно №15716 от 26 юни 1930.“
При всяко периодично издание, особено когато се списва от малочислен авторски колектив, личността на неговия редактор оказва определящо влияние за тематичния му облик и съдържание. Това отчетливо се забелязва и при „Мироглед“, и при „Заря“, на които Васил Узунов е редактор.
Той е записал името си в историята като
писател, педагог, редактор и преводач.
Роден е през 1873 г. в град Горна Джумая (днес Благоевград). Учи в Американското училище в Самоков (1890–1893 г.). Завършва българската мъжка гимназия в Солун (1897 г.), а Славянска филология и литература – в Историко-филологическия факултет на Софийския университет (1897–1901 г.). Работил е като учител по литература в различни училища. Дълги години е бил преподавател по литература и в Софийската духовна семинария. През Балканската война е доброволец в редовете на Македоно-одринското опълчение на българската армия. Награден е с бронзов медал.
Васил Узунов е плодовит автор, напълно забравен днес. Автор е на повече от 200 статии, публикувани в над 15, включително авторитетни периодични издания. Под неговото перо са излезли 25 книги в различни жанрове – разкази, драми, поеми, повести, романи, пътеписи. Част от тях са с историческа тематика – основно Руско-турската война, положението на българите в Македония, борбите за национално обединение и водените за неговото осъществяване Балкански и Първа световна войни.
Избиран е за майстор на ложа „Светлина“. На 20 септември 1920 г. е избран за председател на Възпитателния институт „Заря“, какъвто е до пролетта на 1923 г.
Подхващайки „уреждането“ на новото списание, както определя функциите си на редактор, Васил Узунов се залавя с трудно дело. Високо вдигнатата от сп. „Полет“ летва в издателската дейност на Института, респективно на ВЛБ, усложнява допълнително задачата: да се създаде и утвърди успешен наследник, списание, което да продължи делото и да запълни празнината, останала след спирането на предшественика. Не бива да се подминава и вечният проблем, който съпътства, без изключение, всички издания на ВЛБ – финансовият: осигуряване на средства за изданието, приобщаване на повече абонати и събиране на дължимите от тях суми, привличане на рекламодатели.
В своята програмна статия
публикувана от името на „Група писатели, общественици и просветени граждани, добре известни…“, целите на списанието са формулирани така (тук, и при цитиранията на стари текстове нататък, правописът е запазен):
„Ние искаме да помогнем, за да се подигне в култ обществената заимност и истината, която има толкова много врагове в родината ни, и труда, нормалните размери на който още не сме постигнали, макар че някои ни числят между най трудолюбивите народи. Ние желаем да помогнем – щото спойката между отделните български слоеве да се заякчи още повече, българският народ да стане един повече хармоничен колективитет, с една воля и с една душа. Присъединяваме се към усилията за по-високи постижения в българския духовен живот…“
В общи линии казаното обобщава и задачите, които ВЛБ си поставя за засилване на приноса и влиянието си за израстване на българското общество.
Година по-късно, в уводната статия от първия за 1930 г. брой, се подчертава:
„Списание ‘Заря’ е проводник на идеи за обществена заимност, за наука и изкуство. Обществена заимност, знание и възторг пред красотата на природата – ето към що се стремят добрите граждани, мъдрите хора. Без тия три елемента не се изгражда цивилизация, без тях няма трайна свобода, без тях не могат да цъфтят благополучие и щастие. (…) Днес, през тая страшна криза, преди всичко морална, пък тогава икономическа, когато се изживяват толкова леки, толкова срамни удоволствия, но заедно с приятелите, с които издаваме списанието, не съжаляваме, че положихме толкова труд, че изхарчихме толкова средства, защото непрекъснато ни идеха насърчения и помощи от страна на нашата истинска интелигенция. Честни хора, въоръжени с търпение, които с вяра чакат, че българският народ ще излезе от тоя черен мрак и ще навлезе в едно по-добро бъдеще – те ни насърчиха да продължим издаването на ‘Заря’.“
За пореден път на първо място е изведено
едно оплакване:
„Много претенциозни абонати, някои дори в ролята си на водачи в пътя на духовната култура, можеха да получават цяла година списанието и най-после да откажат да си изплатят абонамента. Такива оплаквания имаме и от други сериозни списания. Тия същите нередовни абонати, обаче, уверени сме, с удоволствие поддържат дреболиите на своя външен лукс.“
Нашият съвременник, бил той масон или не, лесно може да открие сходство между днешния ден и проблемите отпреди 90 години, стояли пред стремежа за образованост и свързаната с това необходимост от „четене“. При това, дори и сред тънката прослойка, определяна като „интелигенция“.
- • •
Дори и беглият преглед на тригодишното съдържание категорично откроява образователния и възпитателен характер на списанието – в широк тематичен спектър: история на българите отпреди Освобождението и по време на последната Руско-турската война, водена на наша територия, тежките последици за България и българите, останали извън пределите на Родината след националните катастрофи, правата на малцинствата, особено грубо погазени след Версайската система от мирни договори, проблемите на обществото, свързани с неговото изграждане, вечната тема за възпитанието на личността, състоянието на образованието и образователната система и т.н. Няколкото политически насочени публикации имат по-скоро повърхностно-просветен характер. Бегло се засяга зараждането на фашизма в Италия и националсоциализма в Германия, както и положението в „болшевишка Русия“ (СССР).
Тук трябва отново да подчертая, че, за разлика от „Полет“, актуалната политическа журналистика липсва от страниците на „Заря“. Това може да се обясни с известно успокояване на обществената обстановка в страната и несъмнено – с личността на редактора, който по професия е преподавател, а по призвание е и писател.
Първа корица на „Заря“ през третата година на неговото съществуване
Около половината от обема на списанието е заделена за култура и изкуство, за представяне на български и чуждестранни писатели, анализират се произведения на някои от тях. Списанието изобилства с поеми, стихотворения, повести, разкази и творби от други литературни жанрове. Не липсват и произведения на самия Васил Узунов. Публикуват се немалко литературни
творби с родолюбиво-възпитателен характер,
представящи родовите традиции, обичаи, битовите порядки в българската общност.
Разглеждат се и теми с общонационално значение, като училищното дело и проблемите, характерни възпитанието на подрастващите и младежта. Такива са например: „Социални основи на половите проблеми“, „Най-новите теории върху брака и сексуалността“, „Тайните знания и новото време“, „Социални идеи на младежта“ и т.н. Темата за жените и техните права също не липсва. Редовно се представя програмата и отделни постановки на Народния театър в София, представят се новоизлезли книги.
По-нататък представям „Заря“ чрез квинтесенцията, извлечена от характерни за списанието статии, които, вярвам, и днес имат непреходна стойност и представляват голям интерес за любознателния читател. Заделям повече внимание на публикации, съдържащи факти от българската история, малко известни и по онова време. Тази информация се открива в публикации, немалка част от които са подготвени въз основа на
професионално проучване на исторически документи,
включително от турските архиви.
За списание, ориентирано към „просветеното общество“, логично е да започна със статия, посветена на образованието и самообразованието. През 30-те години на миналия век основният източник на информация и познание са печатните издания, и особено – книгите.
Ето както пише Васил Узунов в статията си „Празника на книгата“ (кн. 4/1929 г.):
„В древния мир живял прочутият математик Евклид. Той преподавал на едного от Птоломеевите наследници. Мъчно вървяла работата. Царственият ученик запитал: ‘Не може ли за него да се измисли нарочен лесен начин за усвояване?’ Евклид отговорил: ‘Няма царски път към математиката (науката).’ Тоя отговор се отнася и към цялата образователна работа. Пътят към вълшебните дворци на просветлението е и дълъг, и мъчен. Но що от това? На всеки човек е определено непременно да върви натам. Който се отрече, отрича се от своето човешко достойнство и се самообрича на вечна духовна смърт. Никое богатство не може толкова да разхубави човека, да го направи толкова привлекателен и приятен, колкото познанието. (…)
Чрез четенето човек опознава подробно близката и далечна действителност, реалния мир и отвлечения. А чрез практическия живот проверява четеното. Непрекъсната размяна на мисли усилва погледа, разширява ума, привежда в хармония всичко и създава мироглед, без който съзнанието би останало неориентирано. Никакви земни богатства не са в състояние наготово да дадат всичко това. (…)
Без четене духовните ценности плесенясват и остават в мъртво състояние. Доколкото мисълта за общочовешката заимност е процъфтявала, доколкото тя се налага вече и на хищни световни владетели, това се дължи на нарасналата духовна култура, която се развива под неотразимото влияние на книгата. (…)
Чрез образованието духа влиза в общение с отбор мислители от всички времена и народи. Ако ние особено се ласкаем, когато сме успявали да се срещнем и да приказваме с знаменити хора, колко повече трябва да се стремим към общение със световните мислители? Само по тоя път ние можем да навлезем в сияйното царство на идеите, дето няма различие ни класово, ни расово, дето всеки се усеща свободен, равноправен и достоен за живот. Вън от това царство няма красота, няма добро. В него се намира цялата истина за живота. То е стихията на човешкия дух. (…)
Четенето е най-силният и най-евтин възпитател. (…)
По въпроса за четенето в България имаме една страшна статистика. Тя ни поразява и ни докарва до униние и отчаяние. Годишно на всеки българин се падат пет хиляди лева, изхарчени за спиртни пития и тютюн; за вестници пет лева, а за книга само един лев. Нека помислим малко върху числата 5000, 5, 1. Не изтъква ли в тях всичката наша духовна бедност? Българите харчат над 10 милиарда за спиртни пития и тютюн годишно! Страшна цифра! (…)
Има едно оправдание за част от интелигенцията, особено чиновнишката – голямата бедност, в която е изпаднала и двойно по-големия труд, с който е натоварена, за да припечелва горчивия залък хляб. За тая интелигенция, която изнемогва под черния труд и неизразимите лишения, не ни е думата. Ние се отправяме към ония, които с време се приспособиха към скъпотията и сега са тъй добре, както бяха и преди войната. У тях нова алчност за богатства, за милиони се е настанила и скоро ще ги направи съвсем да забравят своите духовни интереси, своето човешко достойнство – най-великата ценност в живота. А има ли нещо по-неприятно от разбогатял простак? Поразителен факт е, че нашият пет милионен народ не консумира и от най-хубавите наши творения поне едно цяло издание през първата година. Изключения правят само ония, в които има нещо сензационно. (…)
След Великата война българския народ зави изведнъж към лекото и преходното, към несериозното. Оперетъчното в живота е станало храна на ума и духа. Ние сме почти забравили, че мярка за култура и цивилизация всякога са били умствените и духовните постижения на един народ. Забравили сме, че само с хляб и зрелища, с футбол и тенис не може. Освен това вън от десетте милиарда за спиртни пития и тютюн, ние харчим още много милиарди по хазартни игри, моди и суета. (…)
Истинско почитане на книгата и на писателя значи жажда за духовна култура, за цивилизация, за блага, за пълен и достоен живот. Тая жажда е отричане на безчовечието и простащината. С четене се отхранват най-благородните пориви. Човек напълно се преобразява чрез четенето и се издига над средата си.
Дано сегашният празник на книгата запали свещения огън в много души, та идущата година да го посрещнем с по-малко инертност, с повече любознателност и с по-голямо духовно съзнание.“
Малко известни страници от историята на българите
Темата за положението на българското население в Османската империя преди Освобождението е сериозно застъпена в сп. „Заря“ чрез публикации, които представят положението на българите, техния бит, трудолюбие, предприемчивост и нравствени качества.
Разглеждат се предимно десетилетията от края на ХVІІІ век до Руско-турската война през 1877–1878 г. – период на силно отслабваща централна власт в Османската империя, в края на който османската власт предприема редица политически и църковни реформи, открили възможности за самоопределение и просперитет на малцинствата сред населението. Този период е белязан с поредица от шест руско-турски войни от общо 12-те, които двете империи водят до 1878 г.
В отделни периоди отслабената централна власт е неспособна да се справя с различни форми и прояви на разбойничество и грабеж, особено в по-отдалечени от столицата райони. Гибелно отражение върху българското население имат и споменатите руско-турски войни, особено водените на наша земя. Те са посочени като основна причина за неколкократните изселнически вълни на големи маси българи, напуснали родните си места в опит да се спасят от турските репресии след поредното оттегляне на руските войски.
За това време Г. С. Раковски пише във в. „Дунавски лебед“, 18 април 1861 г.:
„Българският народен глас след толкова векове мълчание, за пръв път почва да се слуша силно и всеобщо от времето на Танзимата.“
Важна част от него са
реформите, заложени в т. нар. „Гюлхански хатишериф“,
огласен на 3 ноември 1839 г. в кьошка Гюлхане на султанския дворец, преведен на български и отпечатан в същата година
„от некои в Букурещ любородни Болгари“,
след което раздаван „в дар“.
Всъщност, симптоми на реформи можели да бъдат доловени още през 1826 г., когато със султански ферман бил премахнат еничарският корпус. По този повод в „История на България“ (том V, БАН, 1985) може да се прочете:
„По заповед на Махмуд ІІ столичният мюфтия тържествено проклел еничарите и дори обявил изтреблението им за богоугодно дело, а падналите в борбата с тях – за мъченици на вярата.“
И още:
„Под страх от смъртно наказание се забранявало занапред да се произнася думата ‘еничарин’.“
Нещо повече:
„В своя реформаторски плам Махмуд ІІ издал по подражание на Петър І декрети, с които определял облеклото на държавните чиновници – дължина на брадите и мустаците, вида на фесовете, цвета и качеството на платовете, от които следва да бъдат направена униформата им, и пр.“
Показателен е фактът, че във всичките години на реформи като техен архитект е запомнен Мустафа Решид паша, за когото съществува информация, че през 30-те години на ХІХ век той е установил контакти с Ордена на свободните зидари в Лондон. (Вж.: по този повод „‘Светската религия’ на Огюст Конт, или Защо един ‘прокълнат атеист’ и масонството са се търсели взаимно?“, „Зидарски преглед“, книга ХІV, ноември, 2016 г.)
Гюлханският хатишериф цели да промени политическия живот в Империята. Провъзгласявало се равноправие на всички поданици, обещавала се „свобода на култовете“, провъзгласявала се „неприкосновеността на живота, имота и честта на гражданите“, прокламирали се задължения от страна на държавата, наречени „танзимат-и хаирийе“, т.е. „благотворни разпоредби“.
На 18 февруари 1856 г., една седмица преди началото на срещата в Париж, на която се подписва мирният договор, сложил края на Кримската война, е издаден
„Хатт-и хумаюн“, сиреч „Височайши указ“,
с който се открива следващ етап в реформисткото развитие на Турция. Този султански ферман гарантира отново равни граждански права на християните спрямо мюсюлманите. „История на България“ (том V, БАН):
„Под покровителството на султана немюсюлманските общини имали право да избират специални комисии, които да се занимават с разработването на нови проекти за реформи, наложени от времето, особено с оглед на просветното дело.
Хатихумаюнът декларирал, че всички поданици на империята, без разлика на националност, щели да бъдат назначавани на държавни служби и можели да постъпват в светски и военни училища; на всяка община се разрешавало да поддържа различни училища, чиято дейност да се контролира от смесени съвети, назначени от османската власт. Било обявено равноправие при съдопроизводството…“
Тези реформи създават условия за избуяване на българската предприемчивост и трудолюбие.
Важно събитие за националното ни самооопределение е
обособяването на Българската екзархия,
което става с ферман на султан Абдул Азис от 28 февруари 1870 г. По силата на този ферман и екзархийския устав, изработен от църковно-народния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя. В общи линии териториалният обхват на Екзархията очертава земите, населени с предимно българско население.
Публикациите с историческа тематика в „Заря“ целят пробуждането на националната памет на българите, повдигането на националното самочувствие и себеуважение. Това си значение тези публикации не са загубили и днес, макар че живеем в условия на общество, в което всеки, който се интересува и желае, може да намери обилна, автентична информация – стига да умее да я разпознава и отделя от отровната „жълта“ манипулативна пропагандна пяна, която изобилно извира и отвсякъде ни залива.
Затова на челно място извеждам няколко открояващи се статии на видния учен историк-османист и масон (член на ложа „Зора“) Владимир Тодоров-Хиндалов (починал през 1942 г.). В случая става дума за негови авторски статии или текстове, представящи негови трудове.
Още в първата книжка на списание „Заря“ за 1929 г. е поместен текст, представящ наскоро излязъл негов труд, озаглавен „Народни движения и въстания от предосвободителната епоха“ . Трудът се основава на новооткрити официални документи от турските архиви. В редакционния предговор към статията се казва:
„Голямата услуга, която прави г-н Владимир Тодоров-Хиндалов на нашата историческа литература и частно на любознателния българин не бива да мине неотбелязана. Той е избрал да работи върху един мъчен въпрос, за който се изискват не само знания, но и вещина и усърдие. Авторът има всичко това и с право може да се гордее.“
Статията представя кратки извлечения от глава II на труда, озаглавена „Видинското въстание 1856 г.“ В нея авторът разкрива непознати дотогава – а и днес, поне за огромната част дори и от „четящите“ българи – факти от борбите на българите за освобождение от османско владичество. По-конкретно, става въпрос за
Видинското въстание,
явяващо се последен опит от поредицата въстания за национално освобождение в Западна България. Ето един от тези факти:
„За всеки добре запознат с видинските въстания и политиката на сръбското княжество, от берковското въстание [през] 1836 г. до образуването в 1861 г. на българската Легия в Белград на чело с Раковски, бие в очи нелоялността на сръбското правителство спрямо българите. Сръбски агитатори и агенти и разни ‘началници’ одобряват и подкрепват най-напред, всяко въстание във Видинско. След обявяването му, обаче, сръбските власти бързат да затварят, както пише френският писател Cyprien Robert, своите граници и отказват обещаните пушки и щикове, а за потушаването му самото сръбско правителство официално предлага своето ‘посредничество’ в замяна на български села и градове. Това е традиционната политика на сръбското княжество спрямо поробена България. Княз Милан, княз Александър Карагеоргевич, княз Михай, всички тия короновани сръбски глави преследваха една и съща политика – уголемяване на сръбската територия с българска земя. Задкулисно те одобряваха и насъскваха всяко българско въстание от този край, на открито обаче, те действаха като съюзници на Турция за сметка на България (…). Всичко туй, срещу хубава българска земя – села и градове.“
Заслужава да се отбележи също, че на същата тема, г-н Хиндалов изнася градеж в ложа „Зора“, озаглавен „Осемдесет и пет години от Видинското въстание“.
В кн. 5/1929 г. е публикувана друга негова статия:
„Деребейството в България. Един ценен турски ръкопис“.
В нея е представен стар турски ръкопис, озаглавен „Векай Баба паша феттарих“, с обем от 500 страници, съхраняван в книгохранилището на гр. Бурса. Покрай биографията на известния в турската история Баба паша, познат още като „героя на Исмаилската крепост“ (след като през 1806 г. отблъснал руските войски и задържал гр. Исмаил в пределите на османската империя), ръкописът съдържа, както се сочи „много ценни сведения“ относно „положението в България през втората половина на XVIII век“:
„По онова време България е била арена на продължителни междуособни войни. Кърджалии1, даалии, деребеи2 и аяни3, всички тия властелини на поробена България живееха с потта и труда на българите. Деребеи и аяни се биеха помежду си, даалии и кърджалии разполагаха с живота, имота и честта на всички. Бледа представа за тогавашната анархия в България ни дава именно въпросният турски ръкопис, написан в 1819 г. от Гуза заде Абделлятиф ефенди4. Историкът Ридван Нафжз, изтъквайки значението и съдържанието на този ръкопис, пише следното:
‘Векай Баба паша е много ценен ръкопис по това, че той ни разкрива истинското положение в България през време на деребейството и ни дава причините на разложението и упадъка на османската империя.’“
Ръкописът осветлява:
„...една тъмна епоха от нашето минало, епоха, каквато рядко е прекарало българското племе през 5 вековното си робство. Кърджалии, аяни, деребеи, даалии, всички тия господари на поробена и презряна България, разполагали с живота и имота на нашите бащи и деди. Всичките ежби и кръвопролитни борби между румелийските и главно дунавските аяни се водели за сметка на местното българско население. То трябвало да търпи не само кърджалийски золуми и даалийски грабежи, но и да храни и поддържа многобройни въоръжени части на аяни и деребеи, които в борба помежду си унищожавали покрай неприятеля и безправната рая. (…) Цариградската власт е безсилна, пратените войници срещу въстаналите властелини често се солидаризират с размирниците за грабежи и плячки. Пълна анархия.“
Поредната статия на Владимир Тодоров-Хиндалов, заслужаваща специално внимание, е
поместена в последните броеве на списанието (кн. 8-10 от 1931 г.). Тя представя част от едноименна публикация на автора в Годишника на софийската народна библиотека, 1931 г. Ето част от редакционния предговор към нея:
„Нашето робско минало е тъмно. Затова усилията на г. Хиндалов – да открие в турските официални източници нашата история са много ценни. През дългите пет робски века гърците системно са унищожавали всички сведения за нашето племе, за да го обезличат, окончателно унищожат и премахнат изпред лицето на културния свет. Турците, макар и наши поробители, в това отношение са били по-малко наши врагове от гърците.“
Авторът разглежда историята на Добруджа от появата през 1270 г. на първите турци и татари по тези земи:
„Те били повикани тогава против българите от византийския император Михаил III Палеолог. След падането на Търновското царство в 1393 г. и особено след победата на султан Баязид Издъръм при с. Ровишари в 1394 г., повиканите преди 123 години турци от християнския император Михаил III се настанили завинаги в Добруджа. В началото турците се показали доста толерантни спрямо местното българско население. След похода обаче на Полско-Маджарското кралство в България и поражението на Владислава III при Варна в 1444 г. султан Мурад започнал да преследва и угнетява българското население в Добруджа поради неговите нескривани симпатии към поляците и маджарите. Положението на добруджанци се влошило дотолкова, щото те почнали на големи групи да се изселват във Влашко и Молдова.“
Въпреки множество премеждия и страдания на населението, авторът подчертава, че страната запазила своя български характер.
„Едвам към началото на XVII век започва турската колонизация, която в разстояние на 40-50 години превръща Източна България и Добруджа в азиатски вилает.“
Обезбългаряването и икономическото западане на Добруджа
продължило до поредната Руско-турска война, завършила със завземането на Одрин и подписване на Одринския договор през 1829 г. Всъщност, в навечерието и по време на тази война българи в емиграция, както и патриоти от вътрешността на страната, са предприели нееднократни стъпки за предварително поставяне като цел „политическата автономия на България“. Така например, Александър Некович, „смятан дори за бъдещ княз на свободна България“, осъществява дипломатически акции с цел постигането на подобно предварително обещание. „История на България“ (том V, БАН):
„През юли 1828 г. в Главната квартира на руската армия при Шумен пристигнал Ал. Некович като ‘пълномощник на българския народ’, за да моли руския император да вземе под свое покровителство българите. Неговите пълномощия били подписани от старейшини – представители на населението от Враца, Габрово, Свищов, Русе, Трябва, Копривщица, Разград и други райони на страната, което показва представителния характер на мисията му.
От името на българския народ, Ал. Некович молел руският император да им окаже ‘такова (…) покровителство, с каквото ще бъдат удостоени другите единоверци, живеещи в Молдова, Влашко, Сърбия и Гърция.’
Но макар че правителствени кръгове приели изложението на Ал. Некович и било дадено височайше разпореждане те да бъдат разгледани, както и да се проучат пълномощията на българския представител, промяна в официалното становище на руското правителство към българското националноосвободително движение не настъпила, а исканията за даване на автономия на българските земи останала без последствие; те не били взети пред вид при сключването на мира с Турция през следващата година.“
Така, по преценка на съвременници, руското правителство смятало, че в негов интерес е османското присъствие на Балканите да се запази. Наистина, победителката Русия завзема обширни територии по делтата на Дунав, в Кавказ, по източното черноморско крайбрежие. Договорът налага автономия на Гърция, Сърбия и Дунавските княжества – Влахия и Молдова, разбира се, под османски сюзеренитет и руска закрила. За българите и България обаче и дума не става. След сключването на договора, българинът, капитан от руската армия, Георги Мамарчев (вуйчо на Г. С. Раковски), оглавява
опит за вдигане на въстание
в Сливенска, Котелска и Търновска област, но руското командване му противодейства. Мамарчев е арестуван, а българските доброволци са разформировани и разоръжени, някои са преследвани. На много места в Източна Тракия турците започват погроми над християните. Между 100 000 и 140 000 българи бягат зад граница.
Владимир Тодоров-Хиндалов посочва, че руско-турските войни „оставили една разорена Източна България“. Същевременно за Добруджа се създало „особено положение“. Причината е:
„Голяма част от българите, които от страх от репресии от страна на турците били заставени да напущат родните си огнища и се влачат подир (отстъпващата) руска войска, оставали в Добруджа, където намирали стари български села и се настанявали там. След тези първи и най-многобройни заселници се добавили и българи, които не могли да понесат условията на живот в Русия, връщали се обратно и така заселвали Добруджа.“
В добавка, авторът констатира по отношение на „тази страна“ Добруджа:
„Тези войни, покрай своите ужасни опустошения, дали възможност на тази страна да придобие предишния си български характер, да закрепне икономически и да стане важен фактор в народното и културно възраждане на българския народ.“
„Насърчавани от либералните реформи на султан Махмуд II – реформи, които създават благоприятни донейде условия за закрепване и издигане на българското еснафство, душата на нашето възраждане – добруджанските българи скоро се съвземат и застават на чело на стопанския, културния и икономически подем на страната. Люлката на първото Българско царство става наново център на най-ранните прояви на българския ренесанс. Още през 1820 г. българите в Тулча отварят основно училище, в което първата българска учителка в цяла България, Надежда Пеева, получава първоначално образование. През 1820 г. добруджанките имат своето женско дружество ‘Надежда’, което по-късно издига на свои средства девическо училище. Към средата на XIX век, българските училища в Тулча, улеснявани от Хатишерифа и Танзимата на султан Меджид и на Решид паша, са така добре организирани, щото в тях предпочитат да пращат децата си дори и инородци (чужденци). Образцовият пансион на Сава Доброплодни в 1869 г. има повече от 100 пансионери.“
„Народолюбието на добруджанците, техните дълги и упорити борби за народна независима църква и, главно, тяхната привързаност към своите училища се проявяват най-ярко през 1868 г., когато Мидхад паша представя на Високата порта прочутия си проект от 27 ребиюлахлер 1285 год. отъ Егира (5 август 1868 г.) за отоманизиране българските училища.“
- • •
Продължителните борби за
независима българска църква
са доста подробно документално изложени във втората част на статията, поместена в списанието като продължение. Авторът подчертава:
„Добруджанските българи най-решително се противопоставят на това искане на Мидхад паша и заставят тулчанския мютесариф Исмаил бей да преустанови своите действия в това направление.“
В статията се посочва, че още през 1861 г. добруджанското читалище „Съгласие“, основано в Тулча (до Освобождението – град, населен основно с българи, а след Берлинския договор – предаден заедно със Северна Добруджа на Румъния),
„пръска светлина и родолюбие сред българската младеж“,
а народностното съзнание и единомислието на неговите основатели ги подтиква година преди това да дарят голямата за времето си сума от 65 златни лири в подкрепа на българското училище в с. Чанакче, в близост до Цариград.
Българското население на град Бабадаг, тясно свързан с националното ни Възраждане, който впечатлявал със своите
„3000 едноетажни здания, високи двуетажни дворци и къщи“,
още през 1848 г. създава свое училище, а през 1873 г. българското читалище „Любов“ събира
„100 златни лири и построява собствена сграда. Имало е заможни български семейства, които са притежавали до около 5000 глави добитък!“
Заслужава да се отбележи и следната констатация на историка г-н Хиндалов:
„Двестагодишна горчива опитност, от началото на XVII в. до Тилзитския мир, 1807 г., е доказала на добруджанските спахии, че без земеделското изкуство и трудолюбието на българина, добруване и охолност в Добруджа не може да има. Поради туй, именно, ние виждаме, че основната и неизменна политика не на даалиите и делибашиите, а на истинските турски управници и на всички почти султани, от Махмуд II насам, е покровителстване на българските земеделци. От султан Махмуд Реформатора насам турците никога не са заставили българите да емигрират. Видинското изселване в 1861 год. е предизвикано не от турците, а от златото и агитацията на платени чужди агенти, както това се установява от новооткрити официални документи на турските държавни архиви. В ясен и недвусмислен език те ни разкриват точните имена на тия агенти и печалната роля на тогавашната руска политика в това изселване, оплаквано тъй много от Раковски.“
Тук авторът има предвид известната брошура на Георги Сава Раковски
„Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“.
Написана през 1859 г., тя е отпечатана за пръв път през 1861 г. в Букурещ. Преди 1944 г. тази брошура на идеолога и организатора на националноосвободителното движение в България е преиздавана само два пъти – първо от Захари Стоянов през 1886 г. (с негов предговор) и след това – от проф. Михаил Арнаудов (също с негов предговор).
В демократична България фототипно издание на брошурата излиза през 1998 г. (издателство „Глобус 91“), а през 2004 г. издателска къща „Стрелец“ я отпечатва заедно с книгата „Русия на Изток“ (първо издание през 1898 г.) от д-р Кръстьо (Христо) Раковски, племенник на Г. С. Раковски. Отпечатана е и в книгата-сборник „Руската убийствена политика за българите“, том II, изд. „Анико“, 2019 г.
Брошурата на Г. С. Раковски, заедно с публикации по темата на Христо Ботев, Любен Каравелов, Захарий Стоянов, митрополит Методий Кусев, Стефан Стамболов и др. са поместени и в книгата-сборник „Руската убийствена политика за българите – том I“, изд. „Анико“, София, 2016 г.
- • •
Едно отклонение
към издателската активност по темата, регистрирана в по-късни времена, тук би могло да бъде полезно.
Родом от Котел, д-р Кръстьо Раковски е изтъкнат деец на международното комунистическо движение, участник в създаването на Съветска Русия, Председател на Съвета на народните комисари на Украинската съветска социалистическа република и Заместник-комисар по външните работи на СССР. Разстрелян е от своите съпартийци през 1941 г.
В книгата си „Русия на изток“, на 275 страници авторът анализира последователната завоевателна политика на Царска Русия, целяща завладяването на Цариград и Проливите, а с това и на Балканския полуостров, анализира водените от нея 12 руско-турски войни от 1568–1770 г. до 1877–1978 г., както и годините след нея до 1896 г. В заключението на книгата той пише: „Всички пътища водят към Рим“ и всичките действия на руската политика сочат Цариград“.
Друг изтъкнат български комунистически функционер и съветски гражданин, заемал ръководни постове в Комунистическия интернационал (Генерален секретар 1922-1924 г.), висш държавен ръководител на България след 1944 г. – Държавен глава, двукратен Министър-председател, Председател на Обикновено и Велико народно събрание, завършил право в Женева, Васил Коларов, също изразява, от класово-партийни позиции, силно критично отношение към политиката на Царска Русия в България.
В изпълнение на дадено му от „най-високо място“ поръчение, той подготвя издаването през 1935 г. в Москва на сборника с документи „Авантюрите на руския царизъм в България“. Книгата е преведена на български и отпечатана през 1991 г. от издателство „Стено“, Варна.
Трудът представлява сборник
документи от руските царски архиви
– основно дипломатическа кореспонденция. Това са 182 писма, телеграми, инструкции и др., осветляващи намесата на Царска Русия във вътрешните работи на България след Освобождението – в периода от януари 1885 г. до март 1896 г. Осветява и мотивираната, примерно чрез златни рубли и френски франкове, продажност на някои български политици и държавници, като Драган Цанков, например, лидер на Либералната партия и двукратен Министър председател на България. В нейния край е поместено приложение, озаглавено „Настъплението на царска Русия на Балканите“, с подзаглавие „Източният въпрос до Руско-турската война 1877–1878 г.“
Предговорът на книгата е написан
лично от Васил Коларов.
Той започва с показателните изречения, отнасящи се към Царска Русия:
„Публикуваните в този сборник документи от царските архиви разкриват истинското лице и действителните мотиви на така наричаната ‘освободителна мисия’ на Царска Русия по отношение на българския народ, получил национална полунезависимост в резултат на Руско-турската война от 1877–1878 г. Създаването на ‘независимо’ българско княжество трябвало да послужи само като прикритие и етап от завладяването от Русия на подстъпите към Константинопол по западния бряг на Черно море. В продължение на десет години царското правителство влагало колосална енергия за укрепване на господството си в новообразуваната квазинезависима държава, като пускало в ход всички средства на азиатско-византийската дипломация – от масовата корупция и подкупи на политически гешефтари и армейски офицери до организирането на военни бунтове и държавни преврати, до вербуването на убийци и отстраняването на пречещи на плановете му държавни дейци на България. Ужасяваща, ненадмината по вулгарния си цинизъм картина разкриват секретните инструкции и донесения на царски министри и дипломати, извънредни емисари и чиновници. Пожълтялата хартия на тези документи пази забележки на монаршеския молив. Александър ІІІ е бил в течение на всички престъпни замисли, планове и подвизи на многобройната шайка дипломати и нелегални агенти. Той всичко знаел и всичко одобрявал. Той изпращал лично нему докладващи емисари. Съобщенията за терористични актове и убийства, носещи неприкрити следи от причастност към тях на правителствените агенти, не предизвиквали у него никакво възмущение. ‘Всемилостивото’ му сърце трогвали само съобщенията за неуспехите и печалната участ на завербуваните от царските агенти българи, върху които се стоварвал юмрукът на страната, отстояваща своята независимост и свобода.“
В края на предговора се чете:
„На основата на тази оценка на архивните документи ние с другаря Г. Димитров получихме разрешение от Наркоминдела да прегледаме материалите от царските архиви, отнасящи се до България, с цел публикуване“,
като малко преди това е направена уговорката, че публикуваните документи още веднъж потвърждават правилността на отстояваната позиция –
„позицията на непримирима и ожесточена борба, на която българската революционна социалдемокрация (сегашната Българска комунистическа партия) под ръководството на Д. Н. Благоев винаги е стояла по отношение на руския царизъм и русофилското политическо суеверие, усърдно разпространявано от реакционните партии в България“.
Сходно с Васил Коларов мнение и отношение към политиката на руския царизъм изказват и други видни политически личности, основатели на организираното социалистическото движение в България, като: Димитър Благоев, в книгата си „Принос към историята на социализма в България“, София, издания 1906 г. и 1976 г. , Георги Кирков и Христо Кабакчиев в статии и парламентарни речи („Руската убийствена политика за българите – том 2“, изд. „Анико“, София, 2018 г.). В същата книга са включени и редица статии на Васил Коларов, разглеждащи причините, довели до Първата национална катастрофа след Междусъюзническата война. Сходна със своите съпартийци позиция изразява и друга видна и високо образована личност, съосновател на социалистическото движение – Янко Сакъзов, в свои публикации във в. „Социалист“ и др. (Библиотека „Социални идеи №4“, Янко Сакъзов, изд. Фондация „Арете“).
- • •
Връщането към текста на Владимир Тодоров-Хиндалов в сп. „Заря“ приковава вниманието със следното продължение:
„Не само че турците не са виновни за това изселване, а напротив, тогавашният велик везир Кабръзлъ паша прави невъзможното възможно за връщането обратно във Видинско на тия необходими за турската държава земеделци. Друг такъв умен като Къбръзлията турчин, добруджанския земеделец Хасан паша привлича емигриралите по-рано във Влашко и Молдова българи, като ги покровителства и настанява на работи при много привилегировани условия. По такъв начин българите се заселват наново в Добруджа и успяват със своята стопанска сила да се наложат на турци, татари и други. Занаятчии и особено къшлари и земеделци със своето трудолюбие и постоянство успяват да си създадат големи материални блага, които им осигуряват първо място в стопанството, търговията и поминъчния живот на Добруджа.“
В подкрепа на изводите за
икономическото възраждане и замогване на населението,
основно българско, авторът цитира данни за изплатените данъци към хазната и притежавания добитък от региона на Добруджа и Северна България. Сумираните сведения за Добруджа са общо 1 099 800 глави добитък, от които в района само на Тулча – 48 000, за Кюстенджа (днес Констанца) – 118 000 и т.н.
За по-любознателния и родолюбив читател, г-н Хиндалов пояснява:
„Къшларството в Добруджа е кооперативно скотовъдно предприятие, което изцяло е било в ръцете на българите. Пространството от Добрич до Бабадаг е било в ръцете на българските къшлари, които покрай основното си занимание, скотовъдството, произвеждали вълна, аба, шаяк, килими, сирене, масло и други. Всяка къшла с 4000–5000 овце представлява патриархална кооперация, в която всички кооператори са били равни, с изключение на чорбаджията, който, като най-стар, опитен и мъдър, ръководил предприятието.“
Като цитира научни трудове на френски автори от годините 1841, 1860 и 1886, г-н Хиндалов обобщава:
„В Добруджа земеделското население е изключително българско.“
След това добавя, че двама от визираните автори „не могат да намерят думи“, за да възхваляват
„любовта и привързаността на българина към земята“:
„Между народностите, които населяват Добруджа (1886 г.) българите се занимават със земеделие – тяхното главно занятие, което е един от най-главните източници на богатството им. Отлични земеделци и градинари, те практикуват своето земеделие систематически и могат да бъдат сравнени само с немците – единствените им съперници. Към тия две форми на култивиране на земята, трябва да се прибави и скотовъдството, занятие, в което те превъзхождат. Благодарение на това неоспорвано и от самите румъни превъзходство по отношение на най-важните отрасли на стопанско-икономическия живот на страната – земеделието в различните му форми, скотовъдство и занаятчийство, българите се налагат на всички икономически и културно.
Така щото при идването на русите в 1877 г. Добруджа е придобила вече старата си българска физиономия.“
Казаното дотук допълва, потвърждава и обяснява защо редица, основно руски хроникьори, очевидци на събитията от последната Руско-турска война, поставила отново държавата България на европейската карта, са подчертавали своята и на руските войни огромна изненада от факта, че вместо мизерно съществуващ поробен народ, намират християнско население, което живее далеч по-добре и по-заможно от средния доскоро крепостен руски селянин. Александър II Николаевич, император на Русия, цар на Полша и велик княз на Финландия (1855 – 1881 г.) през 1861 г. премахва крепостничеството, поради което получава и прозвището Цар Освободител.
Бележки:
1. Кърджалиите (даалиите) са разбойници, действали като въоръжени групи на Балканския полуостров в края на XVIII и началото на XIX век. Запомнени в устните традиции като страшен бич за мирното население, кърджалийските отряди са организирани под командването на най-опитните в редиците им познавачи на военното дело. В тези грабителски банди влизат хора от различни етноси, националности и вероизповедания, обединени единствено от военното си занимание. Те нападат, разграбват и опожаряват градове и села, а награбените богатства и плячка отнасят в тайни свърталища в полите на Източна Стара планина и Родопите. Основна причина за появата и разпространяването на кърджалийството е упадъкът на централизираната власт в Османската империя през 1770-те и 1780-те години. Предпоставка за това са водените Високата порта поредица от безуспешни войни: руско-турската от 1768 – 1774 г. и руско-австрийско-турската от 1787 – 1792 г.
През този период българското население получава разрешение от властта да притежава и носи оръжие и да образува „местни войски“ (т.е. милиция), които сами по места да се справят със скитащите разбойнически банди.
2. Деребей – самовластен турски управник, земевладелец, непокорен на султана. Пример: известният владетел на Видин – Осман Пазвантоолу.
3. Аяни – първоначално избирани от местните първенци-мохамедани, за да упражняват посредническа функция между местното население и централната власт, основно с цел – подпомагане на властите при разпределението и събирането на данъците. Впоследствие се превърнали в нова категория феодали, стоящи в основата на размириците в Османската империя през втората половина на XVIII и началото на XIX век.
4. В интервю на проф. Антонина Желязкова, публикувано в сп. „Християнство и култура”, бр. 1, 2019 г., на въпроса: „У нас османлиите са държали с приемането на исляма правоверните да променят и имената си. Какви са фактите в това отношение?”, отговорът гласи: „Разбира се, това е задължително – когато приемаш исляма, да приемеш и ново мюсюлманско име. (…) Например, някой си Стоян, син на Петър, при следващото изготвяне на описа е станал ‘Салих бин Абдуллах’ (преведено, ‘бин Абдуллах’ означава ‘роб на Аллах’). Впрочем, има и други подобни фамилни имена на новоприели исляма, като: ‘Абдулазис’, ‘Абделлятиф’ и т.н., но на Балканите почти изцяло се използва ‘Абдуллах’. След няколко поколения това ‘Абдуллах’ може да се загуби и да се загубят дирите на ислямизирания.”
Въз основа на споделеното може да се допусне, че посоченият автор на турския ръкопис, Гуза заде Абделлятиф, е бил ислямизиран християнин.
Георги Балански, Стар велик втори надзирател на ОВЛБ,
Почетен майстор с особени заслуги на ложа „Сговор 92“.
Изследователска ложа Quatuor Coronati