Скъпи братя,
Градежът на брат Тодор е силно вълнуващо четиво за всеки родолюбив българин. Прочитайки го, не се удържах и аз да дам скромен принос, като се опитам да намеря допирни точки между избраната от него тема и едва прохождащото по това време българско масонство.
С това бих искал да поставим началото на отдавнашна идея – братя да подготвят към основния градеж свои кратки съпровождащи градежи. Така повече от нас ще се ангажират в обсъждането, ще бъде поднасяна допълнителна информация, ще има повече гледни точки, ще се получи по-активна и пълноценна дискусия, която да продължи и на „бялата маса“.
За тема на своя градеж брат Тодор е избрал
най-величавата след Съединението проява
на току-що възкръсналата върху картата на Европа българска държава – Сръбско-българската война. В нея съвсем младата ни държава отстоява по най-категоричен начин делото на съединението на Източна Румелия с Княжество България. Категоричната българска победа изиграва много важна роля за международното признаване на този акт, за укрепване на международното положение на България.
„Съединена България“. Литография от Николай Павлович. На заден план, вдясно, се вижда образът на опечалена девойка, чрез която художникът представя съдбата на македонските българи, които към 1885 г. все още са в пределите на османската държава.
Съединението е най-святото събитие в новата българска история. Най-българското, защото се извършва без външно подбудителство, без чуждо вмешателство, което неизбежно би повлекло след себе си дълготрайни и тежки за нацията ни последици. Извършва се при първоначално – къде открито, къде прикрито – противостоене и несъгласие на великите сили, които са имали решаващо влияние за съдбините на Стария континент. И всичко това – при
силната враждебност на съседни държави,
с неугасващи претенции към уголемяване на териториите си с военни средства за сметка на България. Например, Великосръбската доктрина , основаваща се на известното „Начертание“ от 1844 г. на Илия Гарашанин (Премиер министър и Министър на външните работи на Сърбия), имащо за цел създаването на голяма доминирана от Сърбия южнославянска държава, претендира за земите поне до река Искър, предвижда преместване на столицата ни от София във Велико Търново и т.н.
Съединението е жертвоготовна, величава проява на родолюбието и стремежа на българите по онова време да се обединят в етническите си граници, в границите на собствената си исторически обособила се Родина. Войната на капитаните, на героичния български войник, заменил ралото с пушка, е чутовен подвиг, смаял и възхитил Европа или поне нейните демократични общности. Делото на Съединението се отстоява с кръв при всенароден подем.
През последните близо три десетилетия на бял свят излязоха много неизвестни факти и истини за българската история. Трудът на Артур фон Хун е измежду особено ценните източници на информация „от първа ръка“ за наложената ни война. По време на
дванайсетата поред Руско-турска война
(1877–1878 г.)
авторът е кореспондент в полевия щаб на действащата руска армия. Веднага след Съединението на Източна Румелия с Княжество България той пристига в страната ни, за да отразява Сръбско-българската война.
Неговите кореспонденции „от фронта“ за хода на войната информират не само немската общественост, но и обществеността в цяла Европа. През 1886 г. те са публикувани – първо в Лайпциг и веднага след това в Лондон. Преведена на български, книгата „Борбата на българите за съединението си. Политическо-военна история на българо-румелийските събития в 1885 г.“, е отпечатана през 1887 г. в „Скоропечатница на Ст. Ив. Роглев“, Русе. По-късно излиза допълнено и преработено издание – „Из българските бурни времена“, Русе, 1890. Следващото издание на български език се появява 123 години по-късно – през 2013 г., отпечатано в Пловдив.
Благодарни сме на брат Тодор, че ни запозна с това историческо произведение. Неговата заслуга е още по-значима, защото е успял да се сдобие с първото, автентично издание от 1886 г. и по него да подготви своя градеж.
При събития, протекли в зората на българското масонство
– само пет години след създаването на първата българска ложа „Балканска звезда“ (1880 г.) и две години след угасването на нейната светлина, при все още работеща в София ложа „Братство“ (1883–1887 г.), е трудно да говорим за участието на открояващи се сред командния състав на българската армия имена на братя масони.
Но дори и това никак не е малко – държавният глава, княз Александър І Батенберг, е масон. Идейният поборник и водач на Съединението, Захари Стоянов – също е наш брат.
За него унгарецът Дьорд Сонди казва:
„Захари ли? Захарий ли? – Няма значение!
Ръст 166 сантиметра? – Няма значение!
Извисява се!“
Сред командирите на младежка възраст по време на войната потърсихме имена на бъдещи висши военачалници, запасали в по-късни години масонската престилка. Такъв е генералът от пехотата Георги Тодоров . За да защити Родината си, той прекъсва временно обучението си в Николаевската генерал-щабна академия в гр. Санкт Петербург (1882–1885 г.), завръща се и веднага заминава на фронта. Сръбско-българската война е истинското войнско кръщение на този опълченец. За бойните му заслуги, в разгара на войната, той е произведен преждевременно в чин капитан.
Да, това е войната на капитаните!
Георги Тодоров е командир на специална воинска част, наречена „Летящ отряд“,
която участва в боевете край Кула, Лом, Арчар и др. С първоначална численост от 1030 души – 4 роти, 1 ескадрон и батарея с 6 оръдия, съставен от опълченци, запасни и доброволци, тази част е в състава на Северния отряд на фронта. Със сражението при гр. Кула отрядът успява да забави и разсее силите на настъпващата към Видин Тимошка армия в състав от над 12 000 души. Осигурява допълнително време, необходимо за по-добрата подготовка на отбраната на Видинската крепост. С успешните си бойни действия при селата Арчар и Гайтанци отрядът ангажира вниманието на сръбското командване, което заделя значителни войскови сили за борба с него. Така отбраната на Видинския гарнизон е облекчена.
В края на войната този „Летящ отряд“ на капитан Георги Тодоров наброява 3000 души, 12 оръдия и 1 ескадрон. Неговото създаване и действията му се оценяват от военни историци като
„тактическа новост, с която можело да се гордее младото българско военно изкуство“.
Окиченият с най-високи воински отличия Георги Тодоров е единственият български генерал, воювал и в петте войни – Руско-турската, Сръбско-българската война, двете Балкански и Първата световна война. Всички те се водят за национално обединение на разпокъсаната ни Родина.
Борбите за национално обединение,
формират и средата, в която се заражда българското масонство. В голяма степен тя обуславя неговия национален характер и специфика.
Според проф. Недю Недев („Българското масонство (1807-2007“):
„Няма извори, които да свидетелстват, че българските масони изповядват космополитна идеология, разбирана като безродно чуждопоклонство. Българските масони са националисти. С това се обяснява големият брой дейци от македонското освободително движение и от военните среди, които членуват в него. Освен това не съществува ‘дълбоко различие’ между демократизма на българската култура и демократизма на обществото.“
Първият Велик майстор на В∴Л∴Б∴, генерал Александър Протогеров, е виден деец на борбите за освобождение на Македония и ръководител на ВМРО. Най-дълго ръководилият Великата ложа на България, в продължение на 19 години, Петър Мидилев също е военен – полковник, по-късно и о.з. генерал от армията (завършил е генерал-щабна академия в Санкт Петербург).
Немислимо би било да се предполага, че години по-късно – особено в катастрофалното за България лято на 1918 г. и при последвалата загуба на войната с трагични последици за държавата и народа, в условията на вътрешни кръвопролития и братоубийствено изтребление, българските масони биха останали индиферентни към политическата обстановка, пред страданията на българския народ, на българите, останали в загубените територии извън границите на Отечеството, пред злочестата съдба на нашите военнопленници и редица други изпитания за народа и отечеството ни. В тази среда се оформя и
патриотичният характер на българското масонство,
развиващо се в години и условия, чийто кошмар ние, днешните масони, не можем дори да си представим. За щастие.
Десетилетие след двете национални катастрофи Съборът на В∴Л∴Б∴ от 21–22 септември 1929 г. приема нов Устав, Декларация и Основни начала. В декларацията българското масонство е представено като
„автентично, оригинално, но и родолюбиво, съобразено с конкретните дадености“,
а по-нататък – с думите:
„българският свободен зидар е предан син на своето отечество и в делата си се ръководи само и единствено от националните интереси“.
През есента на 1937 г. Съюзният съвет на В∴Л∴Б∴ приема нова декларация, в която изрично се подчертава, че
„за българския свободен зидар свещен дълг е защитата на свободата и независимостта на отечеството“.
И още:
„Сдружението е хуманитарно и филантропично, неговата основна цел е усъвършенстване на членовете при пълна свобода на съвестта и правото на диалог.“
Заслужава да се чуе и авторитетното мнение на съвременника,
един от основателите на Третото българско масонство, инж. Димитър Ведър, син и продължител на делото на основателя на организираното българско масонство, Иван Ведър. В своята книга „Свободното зидарство“ (издание 1938 г.) той пише:
„Поради темите, които предимно се разискват в Свободното зидарство, може да се каже, че във Франция то е от политически, в Англия – от благотворителен, а в България то е от социално-икономически тип и общото между тях е стремежът към облекчаване на неволите и злощастията на страдащите.
Свободното зидарство осъжда безделието и мързелът, то насърчава и възхвалява трудолюбието, въздига трудът в култ, защото именно трудът е, който ни дава и духовни, и материални блага.“
И още:
„Българският свободен зидар е верен и предан на своята Родина; негов свещен дълг е да защищава своето Отечество, да бъде винаги готов на всички жертви, които то би изисквало, и не взема участие в никакви непозволени от законите действия, насочени против законно установения ред в страната; следователно по силата на тия задължения, безотечественици не могат да бъдат членове на българска свободнозидарска ложа.
Изхождайки от това начало, нашето Свободно зидарство работи най-напред върху личността, след това върху семейството, а чрез тях за българския народ и за България.“
Понеже въпросът за масонството и неговата ненамеса в политиката
се повдига често, постулат – заложен в Конституцията на Андерсън от 1723 г. – ще цитирам и мнението на видния немски философ и масон, Готхолд Лесинг:
„Като посветен и брат в работилницата, масонът няма право да се занимава с политика и да взема (в ложата) решения по политически въпроси. От друга страна като гражданин, той се подчинява на разбиранията си и е свободен да действа според съвестта си.“
И още:
„Масонската работилница, в собствен смисъл на думата, не си поставя за цел политическото или друго преустройство на обществото. Нейната мисия е усъвършенстване на посветените.“
В заключение може да се каже, че в условията на силна поляризация в политически раздираното българско общество, основаната през 1917 г. Велика ложа на България е полагала старание и, като цяло, е успявала да спазва един от основните масонски принципи – за ненамеса в политиката. Тя не прави официални изявления, избягва да публикува официални становища по конкретните политически процеси и събития в страната. Това може да се констатира и от внимателния преглед на издаваните от В∴Л∴Б∴ списания. Такова е и преобладаващото мнение сред изследователите на българското масонство в годините преди Втората световна война .
Същевременно свещен дълг за българския Свободен зидар е защитата на свободата и независимостта на Отечеството. Тази принципна позиция на Великата ложа е неизменна през целия период на съществуване на Третото българско масонство.
Георги Балански
Велик втори надзирател на ОВЛБ,
Стар майстор на ложа „Сговор 92“
Изследователска ложа Quatuor Coronati
(Сп. „Зидарски преглед“, кн. 16, 2017 г.)