Отношението на Църквата към масонството е било фактор от първостепенно значение особено през първото столетие след неговото официализиране и създаването на Великата ложа на Лондон през 1717 г. Темата не е загубила своята актуалност и по време на Третото българско масонство (1914 – 1940 г.), поради което е сред най-често дискутираните в посветената на масонството литература. Това особено ясно проличава в масонските издания по това време, както и от редица други публикации в масовата преса.
Изследователите на българското масонство са на практика единодушни, че ръководството на Православната църква в България не е заемало официално изразени антимасонски позиции. Светият синод няма издадени актове, публикувани протести или други, осъждащи масонството, документи. Известни краткотрайни търкания е породил опитът за създаване на партия под християнско знаме – „Християнски обществен съюз” (В. Георгиев „Масонството в България”).
Градеж на Миролюб (псевдоним на Митрополит Стефан, по-късно Екзарх Български) сп. “Зидарски преглед”, кн. II, 1922 г.
„В сравнение с католишката църква”, отбелязва Ив. Богданов в книгата си „Синовете на вдовицата”, „по-голяма търпимост към масонството проявяват Източноправославната и Протестантската епископална църква дотам, че някои източноправославни и протестантски духовници дори стават свободни зидари“.
В книгата си „Свободното зидарство в България“, Митко Иванов заключава, че „между свободното зидарство и православието в България има не само противоборство, но в определена степен и сътрудничество в защита на националните интереси“. Поради това освен Софийският митрополит Стефан, към масонството се приобщават и други високопоставени църковници и свещеници, включително и преподаватели в Семинарията, като проф. Стефан Цанков и проф. Димитър Дюлгеров. Васил Узунов, редактор на списанията „Мироглед“ и „Заря“, също е бил преподавател в Семинарията.
Тази търпимост, разбира се, не означава, че липсват опити, при това нееднократни, за очерняне на масонството, за насаждане в общественото съзнание на неверни, изопачени представи за неговата философия и същност. Тази пропаганда се води чрез периодични църковни и с религиозна тематика издания, разпространяват се книги с открито антимасонско съдържание, сред чиито автори се откроява Видинският митрополит Неофит, зам. председател на Светия синод (Митко Иванов, „Свободното зидарство в България“).
Темата за взаимоотношенията между църквата и масонството е разглеждана и в редица статии в масонските списания „Свободен зидар“ и особено в „Зидарски преглед“, което е основното масонско списание, излизащо от 1924 г. до 1940 г. Когато е необходимо да се даде с по-широка гласност отпор на клеветническите нападки, най-добрите масонски пера прибягват до предназначените за широката читателска аудитория периодични печатни издания. Тази тема неизменно присъства и в създаваните в ложите градежи.
Градеж „Масонството и църквата“, сп. „Зидарски преглед”, кн. 9-10, 1928 г.
В изнесения пред ложа „Светлина” през 1928 г. (сп. „Зидарски преглед”, кн. 9-10, 1928 г.) градеж на тема „Масонството и църквата“ д-р С. К. (най-вероятно Стилян Кутинчев, редактор на „Свободен зидар“, 1922-1924 г.) изрично подчертава: „На всинца ни е известно, че българското свободно зидарство, от основаването си до сега, не е никога излязло против религията или против духовенството, а напротив е имало желание да живее в мир с всички съществуващи в страната църкви. При всичко това в последно време от страна на някои църковни кръгове зачестиха нападките и закачките против масонството. В тая непредизвикана от нас борба палмата на първенството се пада на католишкия вестник „Истина”. След него иде „Пастирско дело”, който също тъй от време на време хвърля по някой камък в масонската градина. Макар в тия закачки и нападки да няма нищо ново и нищо основателно, макар те да представляват стара песен на нов глас и да не са в състояние да повредят ни най-малко на свободното зидарство, мисля, че не ще бъде зле, особено за тия от нас, които не са се интересували специално от въпроса, да припомним какви са отношенията на зидарството към Църквата.” И по-нататък: „Това, което използват нашите противници, за да ни представят като безбожници, е обстоятелството, че масонството не признава догми. Наистина, свободното зидарство като организация не признава и не налага никакви догми, то е адогматично, то дава на своите последователи пълен простор да дирят безгранично истината….. масонството не пречи никому от нас да вярва в каквито обича религиозни догми. … Това, което свързва в едно зидарите не е религията, по отношение на която масонството дава пълна свобода, а моралът.”
Не са рядкост нападките срещу масонството в православния вестник „Пастирско дело”. През 1924 г. свещеник Б. Гешаков издава брошурата „Масонството и неговите сътрудници”, в която обвинява свободното зидарство, че е антихристиянско и поставя знак на равенство между масонството и комунизма.
На неговите писания отговоря проф. Ал. Теодоров-Балан, Велик майстор на Великата ложа на България (1924-1927 г.). В сп. „Полет” (1925 г.) той пише: „Свободното зидарство не е вяра, то не може да отговаря за вярата на своите членове, ала то държи на човешката нравственост в тях.” Авторът остро се противопоставя на тезите на Гешаков: „Ала що ли значи според свещ. Гешакова „унищожаване на християнството”? А тоя въпрос зависи от друг въпрос „Що е християнство?” Той пък на свой ред възбужда въпрос „Що е учил Христос?” Дойдем ли до този първичен въпрос, вече лесно се разбираме с отца Гешакова относно „обекта” на свободното зидарство: то е да стане човек такъв, какъвто го иска Христос в отношенията му към другите човеци.”
Съжителството между масонството и Православната църква е охарактеризирано от познавача на българското масонство и гарант на ВЛ на България пред ВЛ на Франция Алберт Лантоан, който в статията си „Свободното зидарство на Балканите” (1928 г.) казва: „С изключение на няколко тесни умове, Православната църква не му е враждебна. Нещо повече, някои от нейните служители – даже висши сановници, взимат активно участие в работилниците. В момента, в който бях в София, се говореше за въвеждането на един епископ. Зидарският дом е открит, т.е. осветен от свещеник и е поставен под патронажа на Св. Ив. Рилски” и продължава „в ложите е представен елитът на обществото – лекари, професори, писатели, адвокати, директори на администрации, високостоящи граждани, офицери, духовни лица. Няма повече от 600 членове за цяла България”.
При оценката на българското масонство изтъкнатият ерудит и признат познавач на масонството не случайно посочва и неговата численост по това време (а и средно за годините до 1940) „няма повече от 600 души“. Тази констатация е в подкрепа на изказано от него мнение, че „Всяко общество бива покварено чрез увеличаване на посредствеността”. Според него българските масони си дават сметка за тази опасност и затова се стараят да не нарушават принципите при подбора.
Сп. „Свободен зидар“, 1922 г.
Великата ложа на България неизменно се стреми да разсейва подозренията и да отклонява нападките, че масонството е конкурент на Църквата. Съзнателно в масонския печат, с очевидното разбиране, че той достига и до ръководството на Църквата, се появяват публикации, които толерантно разглеждат и разясняват същината на тези взаимоотношения.
Така например още през 1922 г. в сп. „Свободен зидар” д-р И. Петров пише в статията си „Свободното зидарство и църквата”: „Изглежда, мнозина наши духовни лица да са се смутили, когато узнали, че у нас се образувала вече свободно-зидарска ложа. Това е едно недоразумение. Свободното зидарство не само, че нема нищо против църквата, но тъкмо наопаки: идва да подкрепи църквата в нейните стремежи. Всички принципи, които са проповядвани от Богочовека Христа и тъй ревностно поддържани от църквата, свободното зидарство идва да ги приложи на практика и при това не допуска нито един член в своята среда, който не прилага тези принципи…. В ложите става нещо подобно, каквото е било в ранното християнство, като при това никой не смее да тръби добрите си дела, както е заповедал Христос”. И по-нататък „Някои говорят: понеже католишката църква е против свободното зидарство, то сигур в него има нещо лошо. Там работата стои съвсем иначе. Ватикана като не е могъл по онова време да подчини тези чисти християни да изпълняват в много случаи неговите егоистични намерения, се обявил против тях…”.
Спрямо нападките от страна на Протестантската и Католическата църкви се налага и по-твърд отговор. Така например в статията си „Свободното зидарство и християнството” (сп. „Зидарски преглед”, 1925 г.) проф. Александър Теодоров-Балан, отговаря на немски пастор, който твърди че „... ние (църквата) не може да бъдем благосклонни към свободно-зидарската ложа щом тя ни отвлича ценни духовни сили” по следния начин: „Ако е права тази забележка, не е пък лишено от основание и питането: с какво привлича към себе си Църквата ценните духовни сили?”
Атаките на Католическата църква срещу българското масонство се активизират след 1927 г., когато Ватиканът активно подкрепя Бенито Мусолини и фашисткия режим в атаката му срещу масонството, нещо което в Германия Национал-социалистическата партия върши спрямо немското масонство. Както е известно всеки от тоталитарните режими през 20 в., идвайки на власт, забранява масонството със закон.
Проф. Ал. Теодоров-Балан. Преглед на печата, сп. „Зидарски преглед“, 1926 г.
Словесната атака е подета от католическия вестник „Истина”, който през същата тази година публикува статия със силна антимасонска насоченост, като се позовава на материали от православния вестник „Пастирско дело”. Заражда се продължителна полемика между редакцията на вестника от една страна и проф. Александър Теодоров-Балан, от друга.
В обобщение на това продължително противоборство в статията си озаглавена „Против свободното зидарство”, отпечатана във вестник „Мир” (1928 г.), проф. Балан пише:
„...А от векове и до днес християнски църковници ревнуват да подчинят християнството на църквата, вместо да вървят обратно. Ще ли смогнат и успеят! Сетниците от ревността им се знаят в историята и се разбират в съвременността.
Днес католишката църква смята за свой заклет враг свободното зидарство. А кой го предизвика? Наистина, човек някога сам си създава врагове. Обаче свободните зидари са днес по целия свят въодушевени от повече любов към ближния, отколкото църковниците от разни вери помежду си.
Християнската църква напомня постоянно на своите членове, че вяра без дела е мъртва. На такъв божествен зов служат прилежно и безшумно всички свободни зидари от всички църкви по света. А все пак католишката църква няма дума за любов и признание към свободните зидари. Тя по-умилно цени оногова, който не пропуска църковна служба и целуване на кръста, ако и не сторил добро дело, ней сякаш искат да подражават и някои наши православни църковници”.
Според проф. Недю Недев (Българското масонство 1807-2007) „Проф. Александър Теодоров-Балан се очертава като един от най-компетентните защитници на свободното зидарство. По неговите статии може да съдим за духовния хоризонт, до който достигат българските зидари. Негова е заслугата да отговори на католическата акция срещу масонството. Благодарение на личния си авторитет и на ерудицията, която притежава, той успява да парира тази кампания”.
В отпор на засилващите се нападки спрямо свободното зидарство в България, през септември 1937 г. Съюзният съвет на ВЛБ излиза с пространна декларация („Изложение на Съюзния съвет на ВЛ на България – в отговор на разни нападки против Българското свободно зидарство“, в която е засегнато и отношението на Великата ложа и масонството към българската Църква:
„По отношение на църквата ни, становището на българското свободно зидарство е: българската църква, която има своя произход в самия български народ и която е играла голяма роля в нашето просветно и освободително движение, е напълно „народна църква“ и като такава тя с право и по дълг трябва да стои начело на държавните и народностни институции, които имат задачата за моралното и нравствено възпитание. Българската народна църква …няма по-добри сътрудници от българските свободни зидари.“
В декларацията се подчертава още, че „...за българския свободен зидар свещен дълг е защитата на свободата и независимостта на отечеството“.
Година по-късно (1938 г.) в книгата си „Свободното зидарство“ Димитър Ведър заявява:
„Нека се знае, Великата ложа на България е национална и независима свободнозидарска организация, която работи в името на Великия архитект на Вселената, в името на единого Бога; тя държи за установения държавен и обществен строй на Царство България; тя не се занимава с верски въпроси, но държи за успеха на Родната ни Църква.“
Това, което сближава българското масонство с българската църква, са отстояването на националните интереси суверенитет на държавата ни, защитата на етническите българи, останали извън пределите на страната, спасяването на нашите военнопленници и ограничаването на катастрофалните последици от смазващите България мирни договори. Както се знае, противно на космополитния по принцип характер на англосаксонското масонство, Великата ложа на България до 1940 г. е заемала активна позиция към съдбините на отечеството ни и е полагала усилия чрез контактите си с великите ложи на други държави да спомага за облекчаване на струпалите се върху държавата и народа ни неправди и огромни страдания.
Георги Балански
Стар велик втори надзирател на ОВЛБ
Почетен майстор с особени заслуги на ложа „Сговор 92“
Изследователска ложа Quatuor Coronati.
Бюлетин на ОВЛБ, октомври 2014 г.
Виж още: Римокатолическата църква и масонството.