Проф. Александър Теодоров-Балан
Сп. „Полет“, кн. 41, 1924 г.
Много би се побрало под тоя надслов.
А няма нужда да се превождат летописно и в система случаи от небългарско мислене, които са ни стрували винаги скъпо и прескъпо. Нужно е само да схванеме, да се убедиме, че в българските работи, що наричаме с широките думи обществени и държавни, ние не мислиме доста и правилно по български: че мислиме повечето по слабост към чуждото, по чужди симпатии и внушения, по чужда наука и калъп. Българското изглежда нам просто, дрипаво, незначително, изостанало в някой дол или тиня …
Длъжен съм отнапред да възразя на някои наши остроумци, че българското мислене, за което требва наистина да се погрижиме, не е някакъв подиграван от тях „шаечен патриотизъм“; и още, че дори в тая им подигравка се съдържа доза от мислене небългарско! Патриотизмът на българския шаек излезе во войната по надежден от патриотизма на европейското сукно …
Мисленето по български преди всичко тачи достойнството на българската личност, на българския народ, на българската държава, — достойнството и правото на всичко онова, което в дадени условия представя самите нас, нашата българска особитост. Мисленето по български никога не губи мярата, до която пред свои и пред чужди хвали или кори, брани или отстъпя нравствено или веществено достояние, свързано с честта и добруването на българския народ и държава. Особито пък мисленето по български изхожда всякога из разбирането на българския народен дух и идеал, — из изучаването и разбирането на българската история, която е история на българския задружен живот. И с това изучване и разбиране българското мислене е способно да определя едно и да пази здраво честта, правата и интересите на народа и на държавата.
За да мислиме неотменно по български ни налага вече качеството, че не сме ни руси, ни сърби, ни ромъни, ни гърци, ни турци, ни немци, нито пък нещо международно, междучовешко. За да престанеме да мислиме всякак другояче, само че истински български, само не „шаечно български“, ни налагат и грозните народни и държавни злополуки, на които още дириме щетно виновника: всичките го сочат другаде, само не в самите себе, не и в своето небългарско мислене.
Българската дипломация опропасти България с небългарското свое мислене. А ще довършат българския народ небългарската школа и книга, — небългарски по език и по съдържание.
Няколко случая за осветление. Те са нарочито взети само из време до световната война и най-близко до нея.
I.
Некога си, неотколе, имах служебна среща с един български дипломат в столицата на някое царство. Той намираше неканонично, да се простира властта на Българската екзархия от Турско през границите на независима България. Аз пък държах, че властта на Екзархията се определя канонично с пределите на българския народ, а не на българската държава. Дипломатът хвърли укори връз моя начин на мислене, като рече комай сърдито: и вие разсъждавате по български. По неговото очевидно не „българско„, но „дипломатско“ мислене мястото на българския екзарх трябваше да бъде напр. в Охрид, а не в Цариград. Той мислеше в случая както Светият синод на Българската църква в София. А Синодът мислеше заверно както българското министерство на външните дела и на изповеданията, от което се учеше да мисли дипломатът мой събеседник. Па тъй са се учили да мислят по същия предмет и всички външни и вътрешни органи на реченото министерство. Българското министерство на външните дела и неговия дипломат тряба вече да са доволни: днес в Цариград няма български екзарх, ни българска екзархия. Българската църква се ограничи в пределите на царството. Това не е ли тържество на „не-българското,“ а на дипломатическото мислене?
Същият оня дипломат, за да разсъждава и мисли поне малко по „български „, смело се противопоставил в Солун на разказа на един мой познат за български страдания от гръцка гонитба във Воденско през есента на 1912 г. Дипломатът напросто изявил, че знае държането на гърците в оня край спрямо българщината като изправно. Очевидно дипломатът е държал и по него време още (май 1913 г.) мнение, което да отговаря на мнението или на желанието на българското правителство. Не съм се двоумил никога за неговото родолюбие, за неговата обич и преданост към отечеството; ала странно е да се наблюдава при такива чувства и разположение едно мислене, една метода казал бих, дето „българското“ пред „дипломатското“ тъй явно се подценява, пренебрегва, изоставя и отминава. Това е поява, която владее в общества с недостатъчна своя култура, лична и обществена. В тях всичко, което иде вън, всяка външна вещ и мисъл са способни да обайват, да поразяват и пленят, и да завзимат предно място в желанията и в навиците. Вътрешните български придобивки на веществения и на духовния живот им стоят сякаш без лъск и без стойност, и леко се жертват срещу всяка външна титерица. Подражанието се настанява господарски в работилниците на духа, та му прави всякакви пречки и щети. Само силни умове могат да се увардят при напора на чуждото от вън, за да го приемат спроти неговата истинска полза, па в съответна мяра да упражняват своята самостойност за поддържане и унапредване на домашното от вътре.
II.
В България изпъкна някак преди тридесетина години мисъл за „балканска федерация“. Нека забележиме, че тя изпъкна, когато при княза Фердинанда държавното положение у нас най-после бе се заячило; когато сърбите след крал Милановите несполуки нямаха добри изгледи без съдействието на България, удвоена подир победите на Сливница. Мисълта се засили след поражението на гърците от Турция в 1897 г. Заговори се дори и за „балкански съюз“, за който сърби написаха най-речовити разправи. Може да се предположи, че струята на мислите за „балканска федерация“, за „балкански съюз“ притежаваше външен тласък, а вътрешно изглеждаше, сякаш тия мисли бяха повече български. Истината на подражанието им у нас личеше обаче в разликата на тяхното разбиране, градеж и задачи според разсъжденията в българския печат. Тук се срещаше една бърканица на понятията за „федерация“ и „конфедерация“, за съюз от държави“ и „против държави“. През 1898 г. сръбският мъж Милованович обяви в разправата си за „Сърби и булгари“, че ако техните правителства не сключат помежду си съюз, той ще им бъде наложен от друга външна сила; и че между двата народа към юг пределът може да бъде Вардарската долина. Под руско покровителство биде наистина на 29 февруари 1912 година сръбско-български договор[i] за съюз против една и друга велики държави.
До края на юлия съюзът стана вече „балкански“. Самостойната българска мисъл в тоя ход на събитията мъчно може се определи по размер и по българщина. Ала нашата жътва от балканския съюз не говори никак за добри количества и качества на тая мисъл.
Още преди да се оформи в договор съюзът, що ни вещаеше Милованович, мисълта на българското правителство отвори на сърбите врата към Вардарската долина. Дипломацията на правителството се противопостави в 1902 г. на разсъждението на целия български народ, та даде съгласие, да бъде поставен в Скопие, дето само сръбският и руският консули броеха някакво „сръбско население“, сръбски митрополит Фирмилиян[ii]. Султан Ябдул-Хамид беше противен за такъв митрополит. Българският екзарх го замоли, да не допусне удара; ала чу възражение, че самото българско правителство спомага на тоя удар въз българите, който е дело на една велика сила. Цветът на българската столица излезе, на стъгдата за гласовит протест. Министър председателят призова водача на движението в затворено място, за да му изстуди горещото „българско“ мислене.
Същият министър председател, ала вече в друго звание, участвува като един от неколцината, между които пряко и непряко се уговори и подписа сръбско-българският съюз в 1912 г. Договорът на съюзниците подрезваше идеала на българския народ, за да настави идеала на сръбския народ. Той делеше Македония на „спорни“ и „безспорни“ области, като хвърляше така предварително семе на послешен раздор и грижливо определяше неограничения арбитър на раздора в лицето на руския цар. „Българската“ мисъл в договора е повече чужда, а не своя.
III.
Съюзниците потеглиха на война. На сърбите се предостави да завземат Македония по Вардар на запад. Българският 26-ти полк им помогна в битката пред Куманово, при все че сърбите усърдно крият или замълчават факта. Ала когато българската 7 (бел. редактора: 7-ма Рилска) дивизия отмина надолу по Струмската долина, сърби прескочиха и насам, за да поставят и своя войска в Щип, Струмица, освободени и завзети от българите. Може ли да не се вижда тук отстъпка за бедна крамола и арбитраж? Докле стоеше в Щип български окръжен управител, сръбски войскови сили му отнеха 23 села от окръга. По сръбска молба българското правителство оттегли своя околийски началник от Св. Николе, за да настанят там сърби. Може ли да не си припомниме значението на Св. Николе за сръбските укрепления на Овче поле? Мисълта, що е допуснала това сръбско пресметнато проникване отсам Вардар ще да иска негли да се оправдава с наредбата на сръбско-българския договор за „кондоминиум“; ала в условията на своето приложение тая мисъл от наша страна е работила за сърбите, а не за българите, — била е не българска.
Щем навлязоха сърбите в Македония, потекоха от там до българското правителство жалби и поплаци. Сръбски офицери и войници вече от октомври 1912 г. подгониха всичко българско в тая страна: сгазиха българското знаме, ликовете на българския цар, на българския екзарх, на Кирила и Методия, дето ги намериха, поругаха, прокудиха и погубиха ясните и необорни свидетелства за българска свест и за българско обществено и културно устройство. Ония македонски българи, които не само посрещнаха братски войските на българския съюзник, но още услужиха ценно за очистяне на страната от общия неприятел, се виждаха подир това оскърбявани, унижавани, ограбяни и изтезавани. Отчаяние ги обзимаше за личната чест и живот. Те молеха българското правителство в името на всички ония страдания, що беха претеглили до балканската война зарад своята българска народност, да не ги оставя в позора и унищожението, които вършат спрямо тех сърбите. Всички тия жалби и поплаци не намериха през цялото време до мая 1913 г. българската мисъл, която правилно да ги оцени и да ги посрещне; — те намериха само дипломатическата мисъл: „да не дразниме съюзниците„. И поради тая несвоя мисъл се набра в българската душа толкоз пелин и възбуда за мъст, че не бива да се чудим, дето те избухнаха най после в една военна заповед от 15 юни 1913 г. Който е дал заповедта, и той е бил оскърбен, ограбен, изтезаван прокуден българин. Той заверно е преживел тежка борба в душата си между „българската“ мисъл и „дипломатическата“; защото същата борба преживяваше целият български народ. А цял народ никога не бива да се излага на подобно изпитание толкоз време, колкото трая противобългарското дело в Македония.
Дипломатическата мисъл „да не дразним съюзниците“ работеше за сърби и за гърци. Затуй и едните и другите не само не се боеха да дразнят българите, но смееха и да ги бият, да ги пъдят и да ги убиват. И те спечелиха; защото разбираха, че да мислят добре, „дипломатски“ значи да мислят добре по сръбски и по гръцки.
IV.
Присътствието на българска войска и на български военни командант в Солун в 1912—1913 г. позволи да се яви там български вестник. Гръцката мисъл не се уморяваше да не изнамира способи, как да подбие и изтласка неугодния си „съвластник“ в македонската столнина. Тя дига крамола против вестника. Нашият представител при гръцката върховна военна власт е привлечен да отбрани съществуването на глашатая на българската дума. Той решава международното право: който държи върховната окупационна власт, той упражнява и цензурата на печата. И тъй, гръцката цензура премахна българския вестник. А българският дипломат да беше приложил при своето „международно мислене“ поне мъничко мислене българско, щеше да намери и прокара, че в съюзния град Солун цезурата на българския печат се пада на българския военни командант!
V.
Подражателно, чуждопоклонно мислене е силно замесено в събитията, от които бе печална сетница 16 юни 1913. г.[iii] Недостатъчно самостойно и верно на българското мислене произведе и пакостите непосредно след оная печална дата. Един от министрите на тогавашното правителство, който залягаше да се изкопчи изпод обвинение за речените пакости, заяви, че неговото и на партията му минало не позволявало да преговарят с Румъния, когато държали с Русия. А Сърбия, която държеше с Русия, прехубаво се разбра с Ромъния, защото тъй го искаше нейното не руско, но сръбско мислене.
Новото българско правителство след нашия громол в 1913 год. отиде в Букурещ за мир. На българските вестници бе внушено, да не пишат нищо противно на ромъните. Тогаз едно от тия гласила в София да възпее войнишка слава на ромъни в българската войска, която действуваше под Неврокоп срещу гърците. Имаше ли българска мисъл у тоя утрен просветител? Ала неговата мисъл не падаше по долу от мисълта на едного от българските пратеници за мир, който бе заявил тържествено в Букурещ, че България дава на Ромъния от все сърце късът своя земя между Черно море и Дунав ! И пратеникът и просветителът са мислили всеки в своя случай по румънски.
След мира в Букурещ там остана един нов дипломат. Той пък заяви в дадена среща на един вестник, че между българи и турци новото приятелство се крепи въз „расов афинитет“ (сродство). Тоя български дипломат мислеше тогаз по турски.
VI.
Статистиката на мисленето на българската дипломация показва без съмнение много бройки от здраво българско мислене. Ала нейното не българско мислене е в малкото си бройки неизмерно пакостно. И пакостта е толкоз по-страховита, че не е дипломация само у нас, която се е отклонила от българското мислене, без жал напуснато като просто, незвучно, без именити връзки и жалби. Отклонили сме се всички тъй наречени водачи и просветители на дивния в простотата си български народ. Това отклонение е отпечатано в езика на съвременната българска книга. Под главатарството на руско мислене там се влачи всякакво още мислене чуждо. На веществото и формите на българското мислене не обичат да се посветят упражнението и творбата на българските дарби.
Правописът е запазен с изключение на буквите ѫ, ѣ и краесловевният ъ, които при правописната реформа пред 1945 г. са обявени за буржоазни, символ на консерватизъм, великобългарски шовинизъм и са премахнати.
[i] Българо-сръбският договор, сключен на 29 февруари (13 март по нов стил) 1912 година, е таен договор за военна взаимопомощ между Царство България и Кралство Сърбия, един от основополагащите документи на Балканския съюз. Подписан е в София от българския министър-председател Иван Евстратиев Гешов и сръбския външен министър Милован Милованович с посредничеството на Русия.
[ii] https://bg.wikipedia.org/wiki/Фирмилиан_Скопски
[iii] https://bg.wikipedia.org/wiki/Междусъюзническа_война