Д-р Христо Аджаров*
Списание „Свободен зидар“, кн. 1, 1922 г.
Ложата не е само храм, посветен на култа на Истината, Доброто и Хубавото. Тя е практическо училище, дето братята се усъвършенстват в умствено и нравствено отношение. Тук по-слабите и по-колебливи вземат пример от по-старите братя и се мъчат да им подражават. Общата работа в едно и също направление дава повече сила и смелост на отделните личности в постигане на нравственото съвършенство. Работата в ложата е много различна от тая, която се извършва във всяко друго дружество, училище или храм. Догдето членовете на едно дружество се усъвършенстват само в едно изкуство или познание, учениците в училището изучават известен предмет, а богомолците извършват един култ строго догматически определен, в ложата се работи върху цялостния човек ̶ същевременно върху неговия ум, разум и сърце, при условие, че няма да му се натрапва нищо, което противоречи на неговата съвест. Съвестта остава главния ръководител и критериум.
Поставени на такава широка основа братята в ложата, като се абстрахират от расови, религиозни и политически различия, намират много общи, човешки допирни точки, защото при по-близко разглеждане може да се констатира, че у инак много различни хора моралът и съвестта са едни и същи. Свободното зидарство именно подчертава общото, съединителното между хората и избягва това, което разделя. Ето защо религиозни политически и расови въпроси обикновено не се повдигат в ложа.
Ученикът зидар, който за да бъде приет за такъв, требва да отговаря на условието „свободен човек и с добри нрави“, е обикновено в основата си добър и нравствен човек и сега заобиколен със символи и алегории, които постоянно му напомнят разните добродетели, поучаван редовно в сказки, в които се възхваляват добродетелите и клеймят пороците, дохожда до едно почти религиозно настроение при извършване на обредите, дето всека произнесена дума, всеки жест буди у него чувствата за истинността, справедливостта и любовта.
Но не е само общото учение на добродетелите, което свързва братята; по-важно е развитието на интимно приятелство, другарство и доверие помежду им.
Атмосферата в ложата е мека, спокойна, дишаща доверие; тук няма ни фалш, ни ирония, ни подозрение. Братът може спокойно и доверчиво да изкаже мисълта си и да чака насърчение, съвет или поправка, ако е сгрешил. Всичко казано в ложата остава там. Толерантността към всички чужди, но искрени убеждения се култивира най-грижливо в ложата. Насилие под убеждението или съвестта се счита за смъртен грях. По-опитните братя гледат да уловят новия ученик за сърцето, да му внушат безпределно доверие и така с търпение и последователност да огладят всички грапавини на неговия характер, да направят от грубия камък един гладък и годен за строеж материал. Ето защо доверието, взаимното доверие, което никога не излъгва и на което всякога можем да се осланяме, е основата на живота в ложата.
Нека всяка ложа, която иска да има живот спокоен, мирен и плодотворен, да не бърза с приемането на нови членове. Изпитването при приемането е само една формалност и не представлява никаква гаранция. Нека гаранта, който ни представлява своя нов кандидат, го изучи добре във всяко отношение, като гражданин, съпруг, син и като деец в своята област. Не е важно да се каже, че той е добър и безобиден човек, а да се изтъкне какви заслуги има, с какви нравствени и благотворителни дела се е отличил, какво мисли за него средата, дето той се подвизава, ползва ли се там с обич, доверие и влияние, щедър ли е?
Ако така се постъпва, на ложите ще бъдат спестени много по-сетнешни разочарования.
Животът в ложата е само едно приготовление за гражданския и обществен живот. Научните познания, издигнатия и усъвършенстван нравствено характер требва да се проявят навън: в частния, в гражданския и в обществения живот. Инак ложата не ще е постигнала целта си.
Как да стане това, ще кажем в следната книжка.
*Бележка на редактора:
Д-р Христо Аджаров е основател и първомайстор на ложа „Слънце“. Той ръководи ложата несменяемо от 1921 до 1928 г., след което е избран за неин Почетен първомайстор. През 1929 г. превежда за нуждите на Великата ложа на България „Конституциите на Джеймс Андерсън“.
Д-р Аджаров е забележителен, родолюбив и благороден българин, медик на най-високо европейско ниво. Той и щедър дарител на пловдивчани. Като държавен стипендиант завършва медицина във Виена, където специализира хирургия при световноизвестни професори. След това специализира в Париж. Признателен на държавата за образованието си, през цялата си кариера той работи само в държавна болница. Бил е началник на Хирургичното отделение на Пловдивската държавна болница, а от 1924 г. е назначен за неин главен лекар. Като дивизионен хирург участва в двете Балкански и Първата световна война.
Извършва някои уникални за своето време операции, включително първите сърдечни операции в България и Европа.
Д-р Аджаров има много голям принос и в борбата с туберкулозата. През 1918 г. основава комитет за построяване на противотуберкулозна болница в Пловдив. Построени са два павилиона в двора на Държавната болница, а по-късно се изгражда и третият, сегашните Нервна и Психиатрична клиника. Голяма част от средствата за тях са дарени от масона д-р Христо Аджаров.