Скъпи и обичани братя,
В седмиците, превърнали се в месеци, а те от своя страна – в година, откакто пандемията промени света, а с него и начина по който живеем и градим, често търся мотивация, сила и вдъхновение да продължа по пътя – както на парамедик в епицентъра на епидемията, така и на свободен зидар. Намирам такива в усмивките на оздравяващите пациенти, в препрочитане на стари градежи, във вярата и в книгите.
Днес искам да ви разкажа за вдъхновението, получено от страниците на малка книжка, на която случайно попаднах в една от онлайн книжарниците – „Градежът“ на Мина Кръстева – книга, посветена на 220-годишнината от рождението на Колю Фичето. Прекрасно родолюбиво четиво, което препоръчвам на всеки! Наред с интересните истории от личния му живот, любовта и семейството, в книгата намерих и изключително ценна информация за дюлгерските ложи и обичаи по това време, за българското Възраждане, революционни движения и най-вече – философски и житейски уроци от първомайстор Никола Фичев от Дряново. Прочетох я на един дъх. Затова бързам да споделя уроците и размислите ми върху нея, както и да направя любопитни и поучителни съпоставки между тогавашния дюлгерски еснаф и днешно масонство, наричано още умозрително, което несъмнено е заимствало и наследило от традициите на оперативните зидари в Европа през вековете. Вярвам, че ще ви бъде интересно.
I. Дюлгерското обучение на Никола
Често съм чувал да определят Колю Фичето като самоук майстор. Богатата и продължителна история на обучение като чирак и калфа при най-добрите майстори на Балканите, обаче, говори за друго. Подобно на митологичния строител, споменат в Библията и превърнат в алегоричен, легендарен персонаж в масонството – Хирам Абиф, Никола също е син на вдовица. Изпратен е да чиракува при дряновските дюлгери на десет годишна възраст. Обучава се на работа с дърво при тях, а те са известни с това, че „могат къща от дърво да издигнат, без един пирон за забият“. След осем годишно чиракуване е препасан за калфа, а след това, както повелява традицията – като такъв странства и продължава обучението си. За работа с камък се учи в Корчанското зидарско братство, а на голямо строителство – при брациговските майстори (и по-специално при Марко Зисо – един от майсторите реставрирали Рилския манастир след пожари и разграбване), специалисти в градежа на черкви, но също кака известни в цялата империя и често избирани от Високата порта да градят мостове, крепости и други големи сгради. Особено важно е обучението на Никола именно при брациговските майстори, защото тяхната религиозност формира вярата и нрава му. Именно там той е посветен и в тайната на златното сечение за градеж на храмове с перфектни пропорции. На двадесет и три години Колю става калфабаши и се завръща в Дряново. Стремежът му към знания обаче не свършва. Разбира се със Станю Марангозина от Търново да работи през зимата при него, за да се учи на дърворезба и дограмаджийство, а през лятото да работи с другите дюлгери по различни градежи. Дълго време всеки ден е ходил пеш от Дряново до Търново и обратно, преди окончателно да се премести в Търново. Толкова силна била мотивацията му да се учи! При Марангозина Колю осъществява и другата си мечта – да се научи да чете и пише. След като става млад майстор, неговите странствания продължават – има голямо желание да се развива и да стане устабашия – първомайстор. Странства отново при братята от Брацигово и тези от Корча, работи на техни градежи по света, за да натрупа капитал, с който самият той да може да поема собствени градежи. Прекарва четири години в Корчанското братство, като пътува много, трупайки пари и опит. На италиански гравьор поръчва да изработи печат и пръстен със знака му, съгласно зидарските традиции – прав ъгъл отдолу, пергел отгоре, а по средата – личния му знак – лилия.
В съвременния свят, а и по времето на Колю Фичето и много преди това, строителното обучение е преминало границите на строежа и е прекрачило портите на академичните институции. Но колкото богата култура и знания да дава техническото училище, уроците от практиката и тогава, и сега, не биха могли да бъдат заменени, а само допълнени. Обучението чрез опит и чиракуване винаги е присъствало в човешката история при предаването на занаятите от поколение на поколение, между хората на градежа. В този смисъл, не можем да твърдим, че Колю Фичето е самоук дюлгерин, след като е обучен от най-добрите балкански майстори в своето време, независимо, че това се е случило на градежа, а не в университет или специализирано училище. Ние, днешните свободни зидари, без да сме оперативни строители, също се обучаваме в Ложата на знания и мъдрост.
II. Дюлгерската задруга и нейните правила
През XIX век, в още неосвободената България, дюлгерите са били сравнително свободни хора, обикалящи села и градове в страната, понякога са работили и на градежи в чужбина. Подобно на днешното масонство, ложите (наричани тогава лонджи) работят съгласно основни правила – „Регула“. Решенията в братството се взимат на общо събрание. Лонджата се свиква в неделен или празничен ден, като на тези събрания се решават спорове, определят задължителните благотворителни каузи, които братството ще подкрепи.
Интересно е да се посочи, че често тогавашните лонджи подкрепят обучението на даровити деца, подобно на ложата ни „Сговор 92“ и нашата прекрасна инициатива – учредената от братята стипендия на името на „Акад. Александър Теодоров-Балан“.
Видно е, че днешното масонство е наследило част от традициите на оперативния зидарски еснаф. Разделението на степените и в тогавашните оперативни ложи е традиционно – на чираци, калфи и майстори, като обаче има две допълнителни степени – първомайстор (устабаши (уста)) и главен/старши калфа (калфабаши).
Интересно е, че калфите по това време нямат право да се женят, докато не станат калфабаши, а след това пък не могат да станат майстори, ако не са женени. На всеки пет години се прави т. нар. „Дюлгерски тестир“, където калфабашиите, препоръчани на еснафа от своите наставници-майстори се препасват за майстори. Церемонията включва както зидарски ритуали, така и християнски молебен и водосвет. Прави се дарение за църквата и след това се празнува.
По-специална е ролята на устабашиите, известни тогава и като „първомайстори“. Те не са нито създателите на ложата, нито майстори, преминали през Соломоновия стол. В една ложа може да има много устабашии. Те са самостоятелни майстори, със собствени средства, които могат да наемат строители. Разполагат с капитал, спазаряват се с поръчителя на проекта, ръководят градежа. В лонджите са ръководители, грижат се за обучението на калфите – както в професионално, така и в нравствено и духовно отношение.
Младите майстори са известни като башкалии – те имат знания, опит и умения, но не разполагат с капитал да поемат собствени градежи. Поради това работят за устабашиите. В лонджата седят отстрани на устабашиите и последни взимат думата.
Зидарският еснаф има свой собствен таен дюлгерски език – „мещренски език“ , който се разбира само от членовете на еснафа и спомага опазване на тайните на занаята. Думите в този език са смесица от албански, италиански и български думи от македонския край – което отразява космополитността на братската верига и живота на зидарите като странстващи хора.
III. На какво ни учи Колю Фичето
1. Патриотизъм. Още като калфа, Колю се увлича по българските революционни идеи и става част от Велчовата завера. Макар да не участва в битки, той подкрепя революционните движения и българщината през целия си живот. Изгражда голяма чешма в памет на Капитан дядо Никола и неговата дружина в Соколския манастир, украсява с лъвове мостовете на Бяла и над река Осъм. След освобождението, когато именно в неговата сграда, бившият конак, се провежда Учредителното събрание на новата българска държава, той посещава обсъжданията и е почетен гост, уважаван като майстор. След това поема поста Архитект на Търново.
2. Благотворителност.
Благотворителността съпътства голяма част от живота на Фичето. В много от проектите си, той участва не само като майстор, но и като дарител. Това прави още при първия си самостоятелен градеж, наследен след поболяването на Уста Иван Давдата, при който тогава работи. Това е изградената през 1834-1836 г. църква „Св. Никола“ в махала Варуша, В. Търново. По-късно, отново във В. Търново, вече като устабашия, изгражда храма „Св. Св. Константин и Елена“ без да иска нищо за труда си. Духовниците от храма пък му се отплащат като му отреждат трон в храма.
Колю подпомага активно издаването на български книги. Интересен е разговора между него и жена му Маринка, още в началото на кариерата му – след работа по църквата в Преображенския манастир. Той казва: „Аз смятам тези пари да ги разделя на четири. Една част ще заделя за занаята, за нов градеж, другата за нази и за зимата, третата за учението на децата, а с четвъртата ще купя торби с брашно и ще ги раздам на вдовици и бедни, щото знам как трудно поменуват тия люде“. Тази практика той продължава през целия си живот.
3. Скромност и етичните норми на поведение. Майсторът пази изпокъсаните си от ходене цървули в малка стая. Когато жена му Маринка ска да ги изхвърли, Колю й казва – „Нека да седят там! Да не забравя, че в света съм видял по-дълги мостове и по-високи къщи, от тези, дето аз градя!“.
Фичето разбира, че колкото и да е обичан и възвеличаван от хората, той е само една част от общия градеж. Радва се и се гордее с всичките си произведения, но знае, че по света се правят и по-добри, и по-лоши градежи. Важното е братската верига да бъде здраво свързана и общият градеж да продължава винаги!
4. Коректен и честен във взаимоотношенията си. Майстор Колю показва многократно в постъпките си добродетели, научени в дюлгерските лонджи. Той е коректен и честен с всички. Поеме ли ангажимент, го изпълнява по най-добрия начин, независимо дали му се нрави или не. Неговото майсторство и думата му са неговата чест. Такъв е случаят с конака в Търново, който трябва да помещава местната турска администрация и полиция. Въпреки, че е радетел за българщината и независимостта, той влага цялото си сърце и душа в строежа, който гради. Съдбата му се отплаща по-късно, тъй като именно в тази сграда през 1879 година се провежда Учредителното народно събрание и се приема Търновската конституция на Княжество България.
По-късно в мемоарите си, внукът му генерал Иван Фичев (станал Началник на Генералния щаб на Българската войска и основател на Военната академия в София) определя дядо си като „Извънредно почтен в сметките си. Крайно трудолюбив, неговата дума беше най-голямата гаранция за всички ангажименти, които поемаше“.
Слова на брат Колю за почтеността в отношенията между хората, са живи, актуални и днес:
„Майстори, калфи, оброк сме дали – хана на хаджи Николи Минчев да завършим за две лета. Теркят (планът) му е мъчен, ала трябва да го сторим до уречения ден и за пазарените пари. Инак язък ни за майсторлъка, язък ни за калфалъка“, казва Колю в началото на строежа на хана хаджи Николи, и го завършва навреме.
“Стройте за векове, не само за пари, но и за слава и чест на майстора!”
„Можете да сте господари на всичко или роби на всички – от вас си зависи. Ама помежду си не градете толкоз дувари, дето да ви делят, ами повече мостове – да ви събират!“.
Мисля си, скъпи братя, че нещата не са се променили кой знае колко много и до днес. Ние сме наследници на велики строители и се гордеем с тях и тяхното дело. Трябва да тачим нашите древни масонски традиции, да се учим от мъдростта и живота на хора като майстор Колю Фичето. Вярвам, че ако дядо Колю бе жив днес, той би бил горд с нас, днешните Свободни зидари. Макар че ние градим „Храма на човечността“, материала са ни хората, а хоросана, който ги свързва е любовта към хората, толерантността и братското чувство“.
Градеж на брат Кристиан Либих,
ложа „Сговор 92“
16 март 2021 г.