На 4 септември 1929 г. Обединената Велика ложа на Англия, по искане на своя Велик майстор, утвърждава списък от осем Основни принципа за признание на велика ложа, които стават основополагащи при определяне на отношението на Обединената Велика ложа на Англия към всички други велики ложи. Това е по-скоро „политически” акт, използващ канонични средства за очертаване на периметъра на влияние, с други думи – стъпка, с която се разграничават двата „клона” на съвременното масонство – англосаксонското и франкофонското (1) пространства, съответно се слага край на прикритото съперничество между тях. От този момент нататък повечето велики ложи, и най-вече тези, които са съществували до публикуването на „Принципите”, са били принудени да се идентифицират с някой от клоновете, респективно да запазят първоначалната си принадлежност, а новоинсталираните такива след тази дата – по силата на своето „зачатие” (произход) – да се заявят като част от едното или другото „пространство”.
В нашия случай и двете велики ложи, инсталирани в началото на 90-те години на миналия век, а именно:
- „Великата ложа на България”, инсталирана на 5 декември 1992 г. от Великата ложа на Югославия, която, на свой ред, е инсталирана от Обединените Велики ложи на Германия (ОВЛ на Германия);
- „Великата ложа на Старите свободни и приети зидари на България”, инсталирана от ОВЛ на Германия
са „регулярна“ и „признати“) по силата на своето „зачатие”. Те принадлежат към англосаксонското масонско пространство, (2) съответно с „регулярен“ произход (първият принцип по долу), както и производната от тях Обединена Велика ложа на България (ОВЛБ) (3).
Даването на „признание“ от една велика ложа на друга е едностранен акт, като „регулярността” се явява необходимото условие, а достатъчното е решението на съответната Велика ложа да даде самото признание. С оглед на принадлежността си към единия или другия клон на масонството и на необходимостта от некомпрометиране на собствената причастност към съответния клон, всяка велика ложа, която дава признание е длъжна да се увери, че ложата, на която то се дава, отговаря на споменатите по-горе принципи.
Казаното дотук е и в основата на дейността на „Комисията по информация за признанията“ (4) към „Конференцията на Великите майстори на масоните в Северна Америка” (5), която – по силата на своя статут – единствено и само констатира (без да „препоръчва” и без да „дава указания”) доколко дадена велика ложа удовлетворява нейните (на Комисията) изисквания/принципи за регулярност (те повтарят „Основните принципи за признание на велика ложа“ на ОВЛА –виж по-долу!) и дали същата заслужава да бъде обект на признание от страна на членуващите в „Конференцията” велики ложи.
Виж пълния текст на сайта на ОВЛБ.