Списание „Заря“ – масонска читанка по родолюбие. Част II.

Втора част

 

Продължение от сп. „Зидарски преглед“, кн. ХХVІ

 

В края на първата част от този градеж подхванах прегледа на завладяващо четиво, едновременно вдъхновяващо, но и пораждащо порой въпроси – статията „Добруд­жа в миналото“ („Заря“, кн. 8-10/1931 г.). Неин автор е изтъкнатият историк-османист и масон (член на ложа „Зора“), Владимир Тодоров-Хиндалов. Статията съдържа увод и малка част от негов изследователски труд, базиран върху редки документи (салнамета), открити в „стари цариградски книгохранилища“. Салнаметата представляват годишни статистически отчети на административните облас­ти в Османската империя. Изследването съдържа 5 части и се разпростира върху Добруджа, Източна България, Западна България, Македония и Тракия. Публикуваната статия е фокусирана върху първата част от изследването. Сухите статистически данни дават ценна информация, позволяваща достоверен анализ на икономическото положение на българското население през годините преди Руско-турската война, 1877–1878 г.

Серията от въпроси е естествена реакция, защото статията на Владимир Тодоров-Хиндалов изгражда силно различаваща се представа за живота на българите, в сравнение с представата, която упорито е наслоявана над столетие и половина в националното ни съзнание и е едва ли не узаконена, превърнала се в догма, подобно на религиозната вяра, непоклатима:

„Знаеш, защото вярваш.“

Доказателства не са необходими.

Тази статия от последната година в съществуването на „Заря“ поднася множество факти за бита и съдбата на българите, живеещи по това време в Добруджа – факти, непознати и днес за огромна част от сънародниците ни.

 

Едно припомняне:

българският добруджански град Бабадаг е имал

„3000 едноетажни здания, високи двуетажни дворци и къщи“,

от 1848 г. в него е функционирало българско училище, а българското читалище „Любов“ събира през 1873 г.

„100 златни лири и построява собствена сграда“.

При това,

„имало е заможни български семейства, които са притежавали до около 5000 глави добитък!“

Заключението на автора гласи:

„Добруджанските българи скоро се съвземат и застават начело на стопанския, културния и икономически подем на страната.“

Той оценява българите като

„отлични земеделци и градинари, те практикуват своето земеделие систематичес­ки и могат да бъдат сравнени само с немците – единствените им съперници“.

В по-преден брой на „Заря“, англичанинът Хенри Бъркли, работил 12 години сред българи по строителството на ж.п.-линии в Добруджанския край, пише за условията, при които те живеят:

„Къщите са хубави, солидно изградени, било от дърво, камък или от плет и мазилка.“

Това, което най-силно го възхищава обаче, са самите хора:

Никогаж не съм живял между други племена, гдето женската добродетел да е била тъй високо ценена, както това бе между българите. (…) Като раса, мъже и жени са добре строени и с хубав изглед. Човек може да види от тяхната лека стойка и здрав изглед, че от детството са били добре хранени и добре обличани.“

Вярвам, че тези и други статии в „Заря“, показващи списанието като

 

силно въздействаща  „читанка по родолюбие“,

представляват значителен интерес и за днешния читател.

След безброй страдания през различни исторически периоди от пет-вековното османско господство (вж.: „Деребейството в България. Един ценен турски ръкопис“, част I от този текст), след поредицата водени на наша територия опустошителни войни, съпроводени от жестоки репресии над българското население и масови преселения на прокудени от родните им места сънародници, въпреки всичко, в навечерието на Руско-турската война от 1877–1878 г., българското население, или поне значителна част от него, се оказва, че е живеело при стандарт, който впечатлява редица чужденци. У едни поражда нескрита симпатия, при други се прокрадва завист.

Българската общност – конкретно в Добруджа, а според редица автори и в други райони на османската държава – намира сили и средства за бърз образователен и стопански възход, водещ до забележително за времето си повишаване на жизнения стандарт. Всичко това става възможно благодарение на предприемчивостта и трудолюбието на българите, съхранили през вековете национално си самосъзнание, християнската си вяра, морала си и своите традиции.

Публикациите в сп. „Заря“ отпреди 90 години са поредният автентичен източник за подхранване на националната ни гордост. Тяхното допълващо, а някъде и коригиращо съдържание, ме подтикна да разширя обхвата на този градеж, като потърся и

 

други източници на достоверна информация

за положението на сънародниците ни по време на Възраждането и особено в годините преди Руско-турската война.

Ето защо тук прекъсвам прочита на „Заря“, за да оформя пространно отклонение, като включа широка извадка от трудове на знаменити сънародници, оставили документално наследство, което е залегнало в темелите на неоспоримата история и на достоверно описаната психология на българите. Ще включа също и ценна информация, записана от военни кореспонденти и от дописници на авторитетни чуждестранни издания.

Логично е да се започне с летописеца на Априлското въстание, Захари Стоянов, и неговите прочути „Записки по българските въстания“ (1884–1892 г.).

Захари Стоянов е измежду най-достойните синове на Майка България – революционер, главен организатор на Съединението на Княжество България и Източна Румелия, журналист, писател и наш събрат по Масонство. За него

 

д-р Дьорд Сонди,

унгарски българист и преводач, пише:

„Захари ли? Захарий ли? – Няма значение!

Ръст 166 сантиметра? – Няма значение!

Извисява се!“

Още в началото на глава I от „Записките“, Захари Стоянов свидетелства (правописът запазен):

„По-голямата част от жителите на така наречените балкански села: Жеравна, Градец, Ичера, Медвен, включително с Котел, се занимават с овчарство. Но тъй като пасбищата на тия села не благоприятствуват на стадата, от една страна, а, от друга, че ако всичките скотовъди би докарали своите овце в родното си място, не би се побрали в околността, то от старо време още тия са си намерили леснината где именно трябва да отвъждат стадата си. Тия места, гдето зиме и лете живеят котленските овчари, както ги наричат въобще, без да ги разделят на села, са Добруджа и Карнобатското поле. (…)

Няма почти един от тия овчари, който да не е притежател по на няколко овце. Най-богатите от тях, повечето кот­ленци, имат 1000–2500 овце; други по 500–800; трети, наречени средня ръка, от 200–300, а най-сиромасите от 25–100. Въобще, човек, който не притежава ако не повече, то поне 10–15 овце, не се приема да бъде овчар с плата за определено време, защото ‘него не го боляло на сърцето за имането’, казват тия.

Ония от богатите освен овце притежават и къшли, най-много в Добруджа, в Балчикско, Мангаленско, Пазарджикско и Кюстендженско, на които къшли освен своите овце прибират други вънкашни овчари, тъй щото на една къшла се събират от 10–20 души дружина с по 5000–12 000 овце.“

Да, трябва да четем, да препрочитаме и осмисляме написаното от класиците. Специално при Захари Стоянов – не само „Записките“ му, а и неговата публицистика, която има не по-малко непреходна историческа стойност за формирането на достойно национално самосъзнание и възпитаването на родолюбиви българи.

Голяма заслуга за осветляване на събитията по време на Руско-турската война от 1877–1878 г. има

 

Евгений Утин.

Руски юрист, писател и журналист, потомствен дворянин, той участва във войната като военен кореспондент. Автор е на едни от най-задълбочените дописки за „Вестник Европы“. Това издание е сочено като най-популярно сред руската либерална интелигенция. Репортажите на Утин се отличават с високо публицистично майсторство. Издадени са в самостоятелна книга в Санкт Петербург под заглавие „Письма из Болгарии“ (1879 г.). Българското едноименно издание на книгата излиза едва през 2017 г. (ИК „Абагар“).

По своята дълбочина и правдивост трудът на Евгений Утин се оценява като една от най-добрите аналитични хроники, посветени на Освободителната руско-османска война, както е по-правилно тя да се нарича. Книгата дава жива, писана от първо лице, реалистична представа за бита и нравствените качества на българите по него време. Авторът набляга специално, многократно подчертава изключителното трудолюбие и предприемчивост на българите. Посочва подкрепата, която те оказват на руските войски, както и развитието на взаимоотношенията между тях. Също така анализира, обяснява и напълно оборва, породилата се по това време и неоснователно вменявана на българите

„неблагодарност“ към русите.

Измежду 318-те страници на неговия труд тук се спирам само на няколко текста, разказващи за земите, населени основно с българи.

Ето как авторът описва пътя от Свищов за Търново:

„Чудесен път се ширеше пред нас – красива природа, превъзходно шосе, образцови мос­тове, мраморни чешми с чиста студена вода. Къде сме ние? Нима в нецивилизованата, в дивата Турция? И отново мислим за родината си, а тъжните сравнения ни хвърлят в досадно лошо настроение.“

За благосъстоянието и живота на българското население той пише:

„Привечер пристигнахме в Дряново, голямо селище, с пълно право наричащо се град, и то не от най-малките. Ако не знаеш, че съвсем неотдавна турците са държали това население в страх и трепет, по външния вид на хората и през ум няма да ти мине, че тук не са били свободни. Всичко е така чисто и красиво, къщите, боядисани в зелено, криещи се в градините, правеха силно впечатление, защото бяха поддържани. (…) Денят бе празничен, же­ни и деца, облечени чисто и дори красиво, с радостно любопитство разглеждаха нашите униформи.“

Евгений Утин обобщава впечатленията си така:

„Когато тръгнахме, очаквахме да видим съвсем разорена страна, занемарени ниви, навсякъде руини, хора, подивели като зверове, които се лутат без подслон. Въобразявахме си, че ще видим страшна картина на човешкото страдание и гладна смърт. Нищо подобно нямаше в България. Всички ниви засети, високо израснала царевица, прекрасни жита, големи стада овце, хора, които не просят в името на Христа. Навсякъде селата и къщите изглеждаха по-приветливо, отколкото у нас. Недоумявахме.

– Какви ни ги разправяха – повтаряхме все едно и също – за бедите на българския народ, за страдания. Какво повече им е нужно, те живеят по-добре от нас, по-богати са от нашия народ!

И полетяха към Русия писма и кореспонденции за необикновеното благосъстояние на българския народ, че е само сън прочутият гнет, от който толкова много се оплакват, че българите живеят така, както, дай боже всекиму. Всичко това се твърдеше заради първите впечатления, а никой не се опита, дори през ум не му мина, да вникне в положението на българския народ, да проучи по-отблизо как се живее в действителност, да научи за изнудванията и грабежите, на които хората са постоянно подложени.“

Така се пораждат и

 

обвинения –

„срещу българите в самата България, а и в различни вестникарски кореспонденции, заради тяхната така наречена ‘неблагодарност’. ‘Неблагодарен народ!’ – се чуваше във всеки разговор за българското население.“

Евгений Утин вижда по-дълбоко причините за тези нападки:

„Така е, вместо да искаме благодарност преди да сме направили каквото и да е за българския народ, щеше да е по-добре да проумеем колко тежко са се отразили на крайдунавска България нашите предишни войни с Турция. Тези войни винаги завършваха със страшни жестокости. Турците отмъщаваха на българите за собствените си поражения и ги заставяха скъпо да платят за симпатиите им към нас. Ние така се отнасяхме към тях, че те, българите, никак не можеха да разчитат на нашето съчувствие.“

По-нататък авторът предрича

 

прекрасно бъдеще на България, но… при друго, „честно управление“:

„При честно управление след няколко години България ще бъде неузнаваема. По плодородие на земята едва ли има друга по-богата страна в Европа. А българите са много трудолюбиви, трезви и разумни хора и това се доказва от факта, че всички пращат децата си в училище. При други условия на живот, без съмнение, този народ твърде бързо ще тръгне напред и, освободен както от турското господство, така и от всякакви други влияния и покровителства, ще заеме водещо място сред всички южни славяни. Но по-добре да не гадаем кога ще се случи това.“

Големият руски писател,

 

Фьодор Достоевски,

също изразява мнение по темата за войната в своя „Дневник на писателя. 1877 г.“ Понастоящем, написаното от него, освен издадено като книга, е достъпно и в интернет. Затова ще цитирам само част от мисълта му, която почти преповтаря написаното от Евгений Утин.

Достоевски констатира: вместо очакваните поробени и изтерзани българи,

„изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя, плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичко – по три православни църкви на всяка джамия“ .

Друг изтъкнат военен кореспондент в полевия щаб на действащата руска армия по време на войната е немецът

 

Артур фон Хун.

Още в началото на книгата си „Борбата на българите за съединението на отечеството си“ (първи издания в Лайпциг и Лондон, 1886 г., български издания: 1887 г., 1890 г. и 2013 г.) той пише:

„Първото, което забелязах беше това, че този уж ‘угнетен’ народ се намираше в такова благосъстояние, в каквото малко народи се намират в цивилизована Европа. Това чудно откритие направих не само аз, но и всички руски офицери и войници. Те предприеха своя кръстоносен поход, за да избавят своите бъдещи еднокръвни братя от турско робство. Но какво намериха братушките в България при кръстоносния си поход? Те не намериха угнетени роби, а един състоятелен, богат народ, който се ползваше почти с по-големи права, отколкото самите му избавители! Навред чувах думите:

‘Но българите се намират в много по-добро положение, отколкото нас, руснаците; а нашите селяни биха били много щастливи, ако биха могли да се заменят с българите!’ (…)

Колкото повече стоях в България, толкова повече се уверих, че тя е една богата земя. Нийде в цяла България не срещнах ни най-малка следа от истинска бедност, която в Русия се среща на всяка крачка. Всеки българин си има своя къщичка, своя нива, свое лозе, свои волове, крави и овце, а освен това и готови парички. С една дума: всеки български селянин е, по имот, малък чокой. Следователно, ако се касаеше само за материални богатства, то русите спокойно можеха да пропуснат освобождението на България.

Също и това не бе дотам истина – че турците преследвали по свиреп начин християнската религия в България. Никъде не намерих разрушени християнски църкви и българските попове бяха също така добре угоени, както и руските.

Най-доброто доказателство за богатството на страната е този необорим факт, че България цели шест месеца е хранила без затруднение цялата руска армия.

Аз казах вече, че България е богата страна. Но тази фраза ‘богата страна’ трябва да се ограничи донякъде. Богатството на България се състоеше и се състои и до днес изключително само в земеделието и скотовъдството. Индустрията все още е почти неразвита. Също и търговията е още много назад и се намира в ръцете на евреите, търговците и чужденците. (…) Турското правителство (…) се грижеше само да прибере данъка от народа и да живее в разкош и бездействие – неща, които са свойствени почти на всеки османлия. С една дума: турското правителство не се погрижи ни най-малко за напредъка, развитието и благосъстоянието на българския народ. Да, то не се погрижи дори и за своя османски народ, а го остави да тъне в тъпотия и невежество. Нехайството на турското правителство удуши всеки стремеж за предприемчивост и напредък в България. Това трябва да признае всеки безпристрастен човек.

Само един велик османлия се опита със силна ръка да пробуди задрямалия народ и да го побутне към модерния живот. А този велик османлия беше Мидхат паша. (…) И Бог знае докъде би докарал България този модерен дух, ако той бе останал поне 20 години на власт. При тези обстоятелства, България по време на освобождението си представляваше една селска държава с малочислена интелигенция. Интелигенцията в България бе така малочислена, щото можеше да се преброи на пръсти. Затова възникна в Европа въпросът: как ще се управлява тази страна. Отговорът, че русите ще се погрижат за това, не беше дотам утешителен за европейската дипломация. Но русите не искаха да знаят за европейската дипломация и приготвяха тази страна не като самостоятелна страна, а като руска губерния.“

(Бел. авт.: Мидхат паша (1822–1884 г.) е велик везир, а също и дългогодишен управител на Дунавския вилает .

За написаното от Артур фон Хун относно Съединението и Сръбско-българската война, може да се прочете и в градежа на брат Тодор Станчев „Борбата на българите за съединението на отечеството си“ .

Сочена като най-подробна и всеобхватна хроника на войната е книгата „Год войны. Дневник русского корреспондента. 1877–1878 г.“. Отпечатана в Санкт-Петербург през 1878–1879 г., тя е издадена на български език едва през 2008 г. (издателство „Солвек“). Неин автор е видният руски писател, публицист и журналист

 

Василий Немирович-Данченко

(https://bg.wikipedia.org/wiki/Василий_Немирович-Данченко).

Участник в Руско-турската война като военен кореспондент на вестник „Новое время“, Немирович-Данченко се включва и в бойните действия, за което е награден с ордена войнишки „Георгиевски кръст“.

Той също споменава за неочаквано доброто материално положение и живот на част от българите, като прави и едно много съществено пояснение. В началото на главата „Българи и руснаци“, визирайки решенията на Берлинския конгрес, попарил надеждите на избързалия да празнува освобождението си народ, той заявява:

„Най-комичното е, че великите блага на свободата и реда се дават на крайдунавска България, където турското робство не е било така жестоко, както в задбалканската част. Народът между Балкана и Дунав даже не разбираше защо трябва да въстава. Истинските мъченици и потърпевши бяха там, в долината на Тунд­жа и Марица, в Тракия, в Пловдивски ок­ръг. (…) Заради техните страдания ос­вобождават други, тяхната борба възкресява тези, които не са се борили, техните жертви отидоха в полза на онези, които не са принасяли такива. И това се нарича политическа мъдрост, последователност, логика!“

„В Задбалканска България (…) има истинска ненавист и злоба. Там няма семейство, което да не е обезчестено от турците; няма човек, когото душата да не го боли. Там е центърът на турското варварство и изстъпленията на полудивите орди; и колкото повече се отдалечаваш, гнетът става по-лек и по-слаб. Именно Балканът е бил онази граница, зад която турските жестокости рядко са преминавали.“

Подобно на Утин, и Немирович-Данченко просторно анализира и отбива

 

нападките спрямо българите:

„Всички бяха раздразнени от българите, но съвършено несправедливо. Ние сами сме си виновни, че тяхното живо съчувствие в началото скоро отстъпи място на съвършено противоположно чувство. Върху тях отначало се нахвърли нашият печат, после и настроението на войската се измени не в тяхна полза. Това е разбираемо.“

Главата „Българи и руснаци“ завършва с категорично изразена позиция срещу прехвърлянето на собствените грешки върху „братушките“ и вменяването им като вина:

„Моето съчувствие към това племе продължи през цялата кампания. Аз виждах несправедливото отношение към тях и, когато трябваше, протестирах срещу него. Сега, отдалеч, още повече ценя тези трудолюбиви и кротки хора, виновни само за това, че ние, без да търсим брод, се хвърлихме във водите.

Време е да се сложи край на безсмислените обвинения. Без да прикривам недостатъците на това племе, не трябва нарочно да си затваряме очите пред нашите грешки и простъпки.“

Да се върнем към българските класици. Във вече цитираните „Записки по българските въстания“ Захари Стоянов рекапитулира, тръгвайки все пак в мислите си от

 

„тиранското правителство на султана“,

което в „последно време“ вече е било станало „нетърпимо“:

„Казваме в последно време, защото допре­ди руските войни българският народ е живял под турското владичество сравнително много по-добре, отколкото когато са се захванали да се грижат за неговите съдбини различни християнски държави. (…) И така, руските войски до 1854 г. са принесли най-голямо зло на българския народ под турското иго, защото са възбуждали само фанатизма на турците и нищо повече. Следователно тия войни са втората предшествующа причина на българското въстание (Априлското), защото, от една страна, ожесточавали турците, а, от друга, вдъхвали на българите кураж и свята надежда за в бъдеще.“ (Том I, глава V, „Априлското въстание в 1876 година. Апостолите в Гюргево и техните действия“) .

Казаното дотук, обаче, все още не дава задоволително обяснение на друга загадка, неизбежно влизаща в конфликт с вменяваното ни самосъзнание за

 

„робско битие“

и произхождащата от това

 

„робска психика“.

Каблешковата къща в Копривщица, построена през 1845 г.

Свидетелствата за това очевидно несъответствие са пред очите ни още от Възраждането – запазените и до днес български живописни къщи и други сгради от края на ХVІІІ в. до 1878 г. Строителство, архитектура и материална култура, които разпалват националната ни гордост; къщи, които охотно и с гордост показваме на чуждестранните си гости в Копривщица, Арбанаси, Пловдив, Трявна, Троян, Карлово, Панагюрище, Елена, Банско и ред други места. Без обаче да споменаваме, че в тях са живели роби. Нека кажем очевидното – те са съградени и в тях са живеели, въпреки многобройните трудности, трудолюбиви, предприемчиви и успели българи.

За времето на Възраждането и мястото, което българите си извоюват в пределите на „необятната“ Османска империя и нейния, също така необятен пазар, видният социолог

 

Иван Хаджийски

пише в своя уникален двутомник „Оптимистична теория за нашия народ“ / „Бит и душевност на българския народ“:

„България бе тогава страна на неограничените възможности. Всяка кариера се правеше с лични качества и собствени сили. Богатствата се създаваха, не се наследяваха и всеки заемаше това обществено положение, което сам си създаваше. Това беше епоха на българските викинги, хора без предистория, които разчитаха само на себе си, на собствената си смелост, прозорливост и изобретателност.“

В аналитичната част на статията „Добруд­жа в миналото“, отпечатана в сп. „Заря“, са посочени точни данни за данъците, които населението от добруджанския край е плащало на „турското съкровище“ през 1873 г. Като най-тежък се е смятал „десятъкът“. А робите, както знаем, данъци не плащат.

За този данък Иван Хаджийски пише в „Психология на Априлското въстание“ („Оптимистична теория на нашия народ“):

„Не е вярно, дори смешно е да се твърди, че въстанието било предизвикано само от непоносими данъци, произвол на турската администрация, безчинства на частни лица – турци, – обезчестяване на жени, дишхакъ и други насилия.

Данъците преди въстанието в местата, които лично съм посетил, решително не са били непоносими особено като се сравняват с днешните. Никъде не чух оплакване от непосилни данъци. Вярно е, че на места събирачите на данъци (в мнозинството си българи) са вършили известни злоупотреби, но такива злоупотреби били възможни в по-затънтените краища и почти били изключени в местата, където избухна въстанието, защото там винаги българщината е била будна и не е позволявала такива безобразия, поне малко преди въстанието.

От друга страна, събрах достатъчно данни, от които се вижда, че българите успешно са лъгали йошурджиите при определяне на десятъка независимо от това, че той като натурален данък е най-непоносимият вид на облагане.“

А относно административните своеволия Хаджийски добавя:

„Смешно е да се говори за системен произвол от страна на турската администрация. Какъв произвол е имало в един Калофер например, където всеки пратен мюдюрин е треперал да не засегне нещо старците, защото достатъчно било те да пишат два реда на дядо Тъпчилеща в Цариград, за да изстине мястото му в Калофер и той да си замине между два дни? Какъв произвол е имало в Копривщица, Панагюрище, Тетевен, където турчин не е имал право да минава яхнал на кон, където кадъна не е могла да роди? Какъв произвол е имало в Котел или Казанлък, управлявани фактически от българи – мемлекет-чорбаджии? Какъв произвол е имало в Сливен и Ямбол, където за най-голяма турска храброст се е смятало минаването нощем през Клуцохор или Каргона (българските части от тези градове) и където, когато турчин искал да се похвали, че е храбър, казвал:

‘Наемам се да мина нощем през Каргона.’

Какъв произвол е имало в Габрово, дето дядо Илия Видинлията, личен приятел на султана, е обуздавал дори изпратените там турски офицери?

Вярно е, че тук-таме (в Габрово, Клисура) конашките заптиета устроили обири и убийства, но това били редки, единични случаи.“

На свой ред, по отношение на

 

темата за произвола,

Захарий Стоянов пише в своите „Записки“:

„Турското правителство при всичката си деморализация винаги е държало страната на народа срещу тиранията на различни забити, аени, чорбаджии, па даже и подвластни князове. Много паши и каймаками са биле изгонвани и сваляни от своите постове вследствие на най-малкото оплакване от страна на населението, без разлика на вяра и народност. Достатъчно е било един махзар, и забитинът отивал да се не види. Чумата на търновските кадии са били няколко бебровски мюзюхири, които са си играели с тях, както си искат. В Сопот, Калофер и Панагюрище мюдюрите не са смеели да доведат и своя любим харем, от страх да не разсърдят населението. Когато някой от подвластните, сръбският например или румънският княз, са поискали да покажат зъб на народа, ние виждаме, че Турция заема страната на слабите. И така, турските халифи с белите чалми са се съобразявали много по-добре с евангелието, отколкото християнските господари, на които скиптърът и короната са били покрити с кръстове и с изречения от същото това евангелие.“

Какво казва един съвременен изследовател по темата,

 

проф. Щелиян Щерионов

(„Историческа демография на България“, Издателство на БАН „Проф. М. Дринов“, София, 2019 г.) ? Неговото изследване разширява географията на българските постижения и сред останалите райони на империята, населени предимно с българи:

„Към края на османската власт България е сред най-развитите части на Османската империя, раждаемостта е рекордно висока, а българските занаятчии просперират.“

Проф. Щерионов потвърждава още веднъж вече споменатото свое мнение:

„Българите се вдигат срещу властта на султана не заради недоимък и глад, а заради пробудилите се национално самосъзнание и стремеж към свобода и независимост.“

На свой ред бих добавил и следния повече от красноречив факт: една от най-престижните къщи, с която и днес се гордее Копривщица, Каблешкова къща, построена през 1845 г., е на семейството на видния революционер и автор на прочутото „Кърваво писмо“, Тодор Каблешков, пожертвал живота си за свободата на България.

Проф. Щерионов:

„Масовата смъртност поради глад и тежко недохранване е непознато явление в цялата българска история. (…) Към средата на ХІХ век тази раждаемост (на българите) достига годишно 53 новородени на 1000 души население – рекорд в цяла Европа.“

В същото време

„процентът убити в резултат от насилия се движи в рамките на показателите за континента“.

При представяне на коментираното дотук изследване,

 

проф. Христо Матанов

от Софийския университет, е допълнил:

„Българите-християни пък са отлични производители на най-качествените и търсени зад граница османски стоки като: аби, шаяци, гайтани, вълнени платове, метални изделия, керамика, розово масло. Една френска фирма дори си позволява нещо, което днес бихме нарекли ‘интелектуална кражба на българско ноу-хау’ – в Румъния тя изнася като собствена продукция изработваните в Габрово изключително качествени ножове.

От своя страна българските занаятчии и търговци натрупват цели състояния от износа на качествените си стоки в обширната Османска империя. Свидетелства за благосъстоянието им са изключително красивите къщи във възрожденските градове, обзаведени с много вкус и пари.“

Посочените констатации ме подтикнаха да се върна към началните страници от „Оптимистична теория за нашия народ“, където Иван Хаджийски е заявил категорично:

„Тъкмо думите ‘българин’, ‘българска работа’, ‘българско производство’ изразяваха тогава националния подем, националната гордост и чест. И може ли да бъде другояче?

Българският народ чрез своите търговци и еснафи беше завоювал стопански не само страната, която политичес­ки му бе отнета преди четири века, но бе излязъл вън от границите на грамадната турска империя. Копието и боздуганът се бяха преклонили пред иглата и аршина. Румънските селяни режеха дини с габровски ножчета, стружките моми белеха пирдопски платна, виенските буржоа носеха ботуши от тетевенски сахтян, цариградските ефендита закусваха с дряновски луканки, александрийските кадъни пиеха мляко от копривщенски биволици, в цялата почти турска империя се носеха дрехи, шити в Копривщица, Клисура, кроени от шаяци, тъкàни в Троян и Рупча, гайтаносани с габровски, карловски или калоферски гайтани.

И този българин, пред когото лежаха пространствата на необятната турска империя, всички пътища на която водеха към неговата кесия, който беше стоял в сянката на пирамидите, който познаваше градовете от Цариград до Басра, както собствения си двор, който плюеше с известно високомерие във водите на Златния рог, който познаваше водите на тихия бял Дунав от бреговете на Виена и бе съзерцавал Черно море от планините на Крим, нима този българин, който мислеше с паралелите и меридианите, можеше да не се чувствува необходим, независим и горд със себе си?“

Завършвам темата за предприемчивостта на българските занаятчии, фабриканти и търговци с един конкретизиращ абзац от книгата на

 

проф. Иван Стоянов

История на българското възраждане“ :

„През 30-те години на XIX в. става факт и фабричното производство в българските земи. През 1834 г. Добри Желязков от Сливен открива в родния си град модерна тъкачница, а през 1835 г., след като издейства нарочен ферман от Мах­муд II, построява тъкачна фабрика. След реконструкцията и преоборудването ѝ през 1840 г. тя се превръща в модерно предприятие, в което работят 300–400 наемни работници, а качеството на произвеждания плат не отстъпва на качеството на внасяните от западноевропейските държави платове. Втората фабрика е открита в същия бранш през 1848 г. в с. Дермендере (Първенец), Пловдивско. Тя е собственост на сина на Атанас Гюмюшгердан – Михалаки Гюмюшгердан.“

Позволих си това твърде обширно представяне на постигнатото от българския народ, защото бих искал на свой ред и градежът върху списание „Заря“ да се превърне – ще го напиша за пореден път – в „читанка по родолюбие“. С надеждата, че

думите „българин“, „българска работа“, „българско производство“

– не само преди Освобождението, но и в бъдеще – биха били

 

синоним на „национален подем, националната гордост и чест“.

След авторитетната подкрепа на изложените от Владимир Тодоров-Хиндалов исторически факти, връщам се отново към неговата статия „Добруджа в миналото“. Вододел в повествованието за предприемчивото и успяващо българското население представ­лява изводът:

„При идването на русите в 1877 г. Добруд­жа е придобила вече старата си българска физиономия.“

Положението на българското население се променя коренно в резултат на Руско-турската война и нейния завършек – сключения в Берлин мирен договор. Сред откъснатите от живата национална плът на България територии, населени изключително с българи, е и Северна Добруджа. Още по силата на Сан-Стефанския прелиминарен мирен договор от 3 март 1878 г., Северна Добруджа и делтата на Дунав са предвидени за предаване на Румъния като компенсация за Бесарабия, която е анексирана от Руската империя.

Доколко добруджанската територия е била безусловно българска, говори историята. Категорични са и

 

някои малко известни факти,

които авторът, Владимир Тодоров-Хиндалов, извежда от забвение:

„Дотолкова тя (Добруджа) е българска, щото тогавашният румънски крал Карол I с възмущение отхвърля, както е всекиму добре известно, присъединяването на Добруджа към Румъния. Александър Струдза, министър-председател и шеф на либералите, отблъсквайки на 29 септември 1878 г. предложението на русофилите да се направи ново пристанище на Черно море, гневно се провиква:

‘Нима вие искате да създадете едно ново пристанище и то в една територия, която сами не знаете колко време ще може да задържим!’

Чисто българският характер на Добруд­жа внушаваше грижи и страх не само на Карола и Струдза, но и на множество влиятелни и прозорливи румънски политици и депутати от тогавашното народно събрание на Румъния. Не е за никого тайна фактът, че на 28 юни 1878 г. 46 румънски народни представители бяха приготвили следното решение:

‘Като взема в съображение, че каквото и да било присъединяване оттатък Дунава не е в интереса на Румъния и че то ще стане причина за усложнения и бъдещи вълнения, не приема анексията на Добруджа към Румъния по никакъв начин и на никакво основание.’

И след 50 годишно тежко румънско робство, въпреки грабителските аграрни експроприации, въпреки още безспорната асимилаторска сила на румъните, при освобождението от нашите войски в 1917 г. в Бабадаг, например, са намерени 2381 души жители, от които 1666 българи, без отвлечените и убити от румъните.“

Като цитира по-нататък френския изследовател Елиас Рено, който в книгата си „Histoire politique et sociale des Principautés danublennes“ („Политическа и социална история на Дунавските княжества“) описва и анализира „асимилаторската сила на румънците“, Владимир Тодоров-Хиндалов го допълва, посочвайки, че това

 

претопяване „на чуждите елементи“

е ставало най-вече поради необходимостта да се живее. Така тези сънародници е трябвало

„полека-лека и щат не щат да се приспособяват“.

А класически примери в това отношение били Влашко и Молдова, където – именно по този начин – „стотици хиляди изселени българи“ били „претопени и претворени в румъни“.

В заключение:

„Изселването е било винаги най-страшната язва на българството. Нашата история не познава по-голямо зло, по-жестока народна напаст от изселването. Потурч­ването, ножът на даалията, ятаганът на еничерина и погърчването не са наранявали тъй смъртоносно българската колективна душа, колкото изселването. След всяка война, която Турция е водила със своите неприятели, още от зората на XVII век, след всяко българско въстание, още от 1669 г., когато чипровският болярин Петър Парчевич, заедно с Пеячевич и Петър Богдан, развели знамето на свободата, цели върволици от изселници потърсили спасение в Русия и, главно, във Влашко, Молдова и Трансилвания, гдето след полувековно робство, бивали претопявани и претворявани във власи. На стотици хиляди се изчисляват българските изселници през 500-годишното робство. Цели градове, като Гюргево, Крайова, Плоещ, Александрия, Търговище, почти цялата крайдунавска румънска област е заселена днес от претопени и претворени в румъни българи.

България тъжи за тези свои загубени чада. Българската история не забравя сторените по тях съдбоносни грешки. Тя ни казва, че дотогава, докато българинът остава на родното си място, здраво прикрепен към земята, която тъй предано разработва, той успява да преодолее и гонения, и преследвания, и пропаганди и да наложи, в края на краищата, могъществото на своя труд и постоянство. Откъсне ли се от своето родно огнище, той трудно устоява на асимилаторски домогвания. Дано този съвет на българската действителност се разбере добре не само от нашите държавници, политици и общественици, но и от нашите поробени съплеменници. Дано този поплак на майка България се чуе от живеещите днес в Добруджа, както и в Македония и Западните ни покрайнини, наши братя. Въпреки всичко, въпреки огнените изпитания на тия мъченици, те на всяка цена трябва да останат по местата си. С труд и постоянство, с вяра и чрез училища, с разум, умение и сплотеност добруджанският българин, неразривно прикрепен към бащината си земя и въодушевяван от пламенния дух на Караджата, ще държи гордо факела на българството, защото ‘не се гаси туй, що не гасне’.“

Разбира се, след случилото се с много българи, извън пределите на Родината, след двете световни войни, в които мнозина загубиха живота си или бяха принудени да изличат от съзнанието си своя национален произход, призивът на автора:

„на всяка цена трябва да останат по местата си“,

не звучи убедително.

 

Още за бита и предприемчивостта на българите преди Освобождението

Поредна подкрепа на малко известни и днес факти за положението на българите под османско владичество, намираме и в статията „Английска оценка за българите преди освобождението“ (кн. 7/1930 г.) . Нейният ав­тор е отбелязан като „Кр. Мутафов“. Най-вероятно става дума за Крум Мутафов, главен директор на банка „Отечество“, дългогодишен майстор на ложа „Светлина“ и автор на множество масонски градежи.

Статията анализира предговора на книгата „Между Дунава и Черно море, или пет години в България“, чието първо издание се появява през 1876 г. в Лондон. За големия интерес към книгата говори фактът, че година по-късно, през 1877 г., тя претърпява второ издание. Споменатият вече автор, инженер Хенри Бъркли, описва подробно бита на българите по тези места и споделя редица ласкави оценки за техния характер и нравственост.

В свободното си време той е ходел често на лов. При това неизменно е живеел в български села, където е опознал добре българския бит и обичаи, характер и душевност. Специално подчертава, че всички или почти всички, са били

 

селски собственици,

обработващи земята,

„която номинално принадлежи на Султана, но която в действителност е тяхно собствено притежание“.

Изрично изтъква, че в България няма фео­дални господари, както е било, примерно, в Босна:

„Турците притежават земята на същите условия, както и българите. Понеже населението в България е рядко и земята е плодородна, там няма ‘глад за земя’.“

Все пак, Бъркли посочва още и това:

„Най-големите и най-подредените села са съградени, колкото се може по далеч от главните пътища, водещи от и за укрепените градове като Видин, Русе, Шумен и т.н. Ако те би били на пътищата, гдето минават войските, последните биха се настанявали там безплатно, колите и добитъка биха били взимани за превозни цели и самите притежатели щяха да бъдат насилени да ги придружават като колари и задължени сами да си намират храна и фураж за добитъка. За това те не получават плата. Поради всичко това селата, които по силата на обстоятелствата са основани близо до някой главен път, представляват мизерно сборище от колиби, представляващи твърде малко изкушение за пътника. Около 12 мили от Варна, не далеч от пътя за Шумен, се намира цъфтящото село Гебедже (днес Белослав, бел. моя, Г. Б.), което е отчасти турско, отчасти българско. Влизайки в него, веднага се налага на погледа ви напредъка му, добре съградените къщи и големи стада добитък.“

Когато англичанинът наредил да се построи

 

мост над дълбока рекичка и блато,

които отделяли селото от главния път, местните хора го разрушили още следващата нощ. Оказало се, че при така улеснения достъп до селото те биха предпочели да изгорят своите къщи и да се изселят на друго място,

„гдето турските чиновници, турските власти и преди всичко турските заптии не биха могли тъй лесно да дойдат при тях“.

В този смисъл, разказът за „добре съградените къщи“ и „големите стада добитък“ влиза в известен дисонанс със следващите думи:

„Заптиетата са постоянното, нескончаемото проклятие за всички села, били те турски или български. Те се взимат от най-долните личности измежду турците. Мнозина, ако не повечето от тях, са били разбойници.“

Предложено е обяснение: ниското или лип­сващо заплащане на турските заптиета, поради което

„всичко което те имат, от лулата до коня, е заграбено“.

И още

 

няколко важни допълнения,

излезли изпод перото на Хенри Бъркли:

„Вън от оплакванията от несправедливостта на турските чиновници и начина, по който биват ограбвани от войските и полицията, българите ми се виждаха винаги търпеливи да понасят турското иго. Никогаж не ми е дошло до ушите нещо подобно на организиран заговор против правителството. В 1865-66 г. безсъмнено е имало нещо подобно. Един комитет от българи е бил основан в Букурещ и руският консул в този град често е посещавал неговите събрания. Сегис-тогис известно число българи и други са образували малки чети и преминавали Дунава с намерение да подигнат революция. Аз вярвам, че те не са срещнали нито един съмишленик в България. Твърде скоро те са били излавяни и обесвани от Мидхат паша, който в това време е бил валия на Дунавския вилает.

Българите не са никак една военнолюбива раса. Те са много трудолюбиви, скъперници и по-скоро равнодушни. Като работници и служещи аз ги предпочитах пред другите. Те са еднакво упорити в работата, интелигентни и твърде скоро под английското обучение достигат до една по-горна степен в работата, отколкото друг местен жител в тези области. Ние имахме един млад българин чиновник, син на един селянин, който се самообразова – с малка помощ от страна на един американски мисионер. Той можеше да чете и пише на 4 европейски езика, включително на английски. (…) Българският селянин произвежда чрез своята лична индустрия почти всичко, което му е потребно. Дрехите за мъжете и жените са в къщи работени.“

„Жилищните стаи са обикновено над един голям обор, където нощем стоят говедата. За да спестява топлината, която българинът никогаж достатъчно няма, те оставят една дупка, голяма колкото човешка глава, в пода на стаите към обора, през която се дига топлината, произвеждана от добитъка, с нея и миризмата, която почти може да виждате! (…) С това изключение – стаите са удобни, сухи, чисти и топли.“

„Може да се видят 2-3 поколения под същия покрив. Те са най-възможно въздържателни хора. Ако и да бях прекарал месеци в български къщи, никогаш не съм чул караница в семейството. Никогаж не съм живял между други племена, гдето женската добродетел да е била тъй високо ценена, както това бе между българите. (…) Като раса, мъже и жени са добре строени и с хубав изглед. Човек може да види от тяхната лека стойка и здрав изглед, че от детството са били добре хранени и добре обличани.“ (…)

Селските момичета, макар и винаги готови за смях, или разговор, не са били тласкани към леко поведение. Наопаки, изглеждаше да са им били вродени добродетелта и себеуважението. (…) Ако би могло да има абсолютна сигурност на лицата и собствеността, аз вярвам, че България би била една от най-напредналите страни в Европа. Аз даже смятам, че щях да бъда радостен, ако работника-бедняк в Англия или Ирландия беше така заможен или тъй добре облечен, обзаведен както българина.“

Това са все думи-свидетелства, написани от чужденец, представител на „цивилизованата“ Европа.

 

Отбраната на Стара Загора и геноцидът над българите

Списание „Заря“ предлага и биографични статии, представящи живота и дейността на бележити българи, като: Цар Симеон, Григор Пърличев (кн. 4/1929 г.), Любен Каравелов (кн. 1/1929 г.), Христо Г. Данов. Интерес представлява например паралелът между лириката на „Ботев и Вазов“ (кн. 1/1929 г.). Едно спокойно четиво за отдалечени във времето исторически времена, за литература, изкуство, образование и т.н., по правило – приятно и вдъхновяващо.

Това спокойствие обаче е най-неочаквано взривено от статията, посветена на П. Р. Славейков: „П. Р. Славейков през Руско-турската война“ (кн. 3/1929 г.) .

Представяйки моменти от неговия живот и дейност, тя разкрива пред читателя зловещия водовъртеж на зверско и тотално изтребление на българското население в Стара Загора и околните населени места. Стара Загора е напълно опожарена и разрушена. Мнозина не са вярвали, че изобщо е възможно градът да възкръсне от пепелищата.

Авторът на статията, Стоян Коледаров (юрист, Велик секретар на В:.Л:.Б:. от 1926 г. до 1939 г.) е описал видния поет, публицист и политик Славейков като непосредствен, активен участник в Руско-турската война, ангажирал се с

 

активна подкрепа на руските войски.

Изнесеното от него се основава почти изцяло върху паметни бележки на неколкократно упоменатия дотук Василий Немирович-Данченко.

Още в началото на своя текст Стоян Коледаров цитира описанието на Славейков, направено от Данченко:

„Той е представител на (…) малцината, на които България дължи своето Възраждане, че той от самоук става просветен човек – в европейски смисъл на думата, че най-сетне, цели 25 години той се е трудил над една грамадна работа – описание на България в географско и историческо отношение. За тая работа Славейков обиколил и най-далечните кътчета на Македония и Тракия, достигнал до Албания, преровил архивите на всички манастири, събрал стари паметници, посетил развалините на римски и други градове, записвал хиляди народни предания, легенди и приказки. Още една година – и тая колосална работа щяла да види бял свят, ала съдбата готвела страшен удар за П. Славейков.

По него време той живеел в Стара Загора. Грозните пълчища на Сюлеймана наближавали. Руските войски, малобройни, решили да отстъпват. Това било за всички изненада. Славейков не успял да си събере работите. Като истински патриот, той грабва пушка и ведно с други храбреци, се спуска да защитава града.

Боят край Стара Загора е известен. Четири дружини (Немирович-Данченко има предвид части на българското опъл­чение – бел. моя, Г. Б.) паднаха тук, а останалата войска в ужас хукна към Балкана. Башибозуците започват да колят жени по улиците. Семейството на Славейков избягва на габровския път, а самият Славейков, след няколко часа, видел откъм малкия Балкан, как в бесните пожарища на Стара Загора, изгаряла не само неговата къща, но и тия на роднините му. Изгаряло и туй, що бе плод на целия му живот, на неговия денонощен труд – историята и географията на България. Славейков плакал и простирал ръце към страшните огньове, заобиколени от чер дим. Искал да се върне там и да спаси книжнината си, но, за щастие бил задържан от синовете си. Тая загуба е неоценима за българската наука. Загинали са маса незаменими исторически документи, сборници, рисунки, грамоти: загинал е материал, трупан из ден в ден, през цели 25 години…“

С нескрита топлота Немирович-Данченко описва своята

 

първа среща с П. Славейков,

който говорел

„чисто по руски, па дори и пишел грамотно“.

Когато го запитал:

„Какво ново?“,

сякаш сянка паднала връз лицето на Славейкова:

„Оказа се, че този предприемчив човек организирал една конна чета и с нея начело се отправил през Калофер тъкмо в тила на турците. Няколко пъти дори се промъквал през техните аванпостове. Веднъж се ударил с тях и ги надвил. Там Славейков прекарал няколко дни сред горящите развалини на българските градове и села, които само преди няколко часа били щастливи.

Всъде по пътя си срещали заклани жени и деца, по дърветата обесени техните бащи и братя. (…)

Из пещерите, полуоблечени бежанци, някои ранени. Турците започнали да ги колят, но нещо им попречило и оставили жертвите си недоклани…“

Немирович-Данченко добавя:

„Сълзи капеха от очите на Славейкова, когато разказваше това“,

и тъкмо в този момент той останал поразен от

 

една особена черта у Славейков:

„Другите българи проклинаха лекомислието на нас, русите, които изоставихме християните на произвола. Всички се оплакваха и псуваха. Само Славейков нито веднъж не укори с думи русите.“

И още:

„По едно време Славейков рече:

‘Великото дело не се постига без велики жертви. Само оня народ може да цени своята свобода и да я защитава, който я добива скъпо!’

И това казва той, който бе загубил всичко.“

И още по-нататък:

„И тук, в тая бойна обстановка, аз се научих да уважавам у Славейков смелостта и спокойствието, както преди това уважавах в него дарбата и дълбоката любов към своята родина.“

„Често пъти той говореше за нас, русите, та ми се струваше, че Славейков разбираше Русия много по-добре, отколкото мнозина наши мъдреци халдейски. Нямало е случай, в който Славейков да откаже своето съдействие: да се осигури прехрана на някой отряд или да се купи някаква дреболия за някое руско офицерче. Стигало да бъде русин, и има право да разчита на неговата услуга, труд, упътване, дори на малките му средства.“

С тази статия сп. „Заря“ хвърля един, може би,

 

       бегъл лъч светлина

върху, навярно, най-голямата трагедия, връхлетяла българското население през Руско-турската война 1877–1878 г.

Сравнително малочислени­ят челен отряд на генерал Гурко, в състав от около 12 000 бойци, към който било вклю­чено и българското опъл­чение, преминава Балкана и на 10 юли (22 юли нов стил) авангардът му влиза в освободената Стара Загора. Без да разполага с достоверна разузнавателна информация, командването решава, че пътят към Цариград е открит. И бърза.

Много скоро се разбира, обаче, че насреща им се насочва напълно боеспособната и свежа армия с командир Сюлейман паша, прехвърлена по море от Северна Албания. Общата численост на османските сили, които започнали настъпление към Стара Загора, е бил между 20 000 и 27 000 редовни войници и около 1 200–2 000 башибозук (черкезки, албански и др.). След ожесточена неравна битка на 19 юли (31 юли нов стил) руските войски се изтеглят към Шипченския проход. Отстъплението им се осигурява от българските опълченци, чието бойно кръщение, под командването на генерал Столетов, е именно в битката при Стара Загора. В боя участват 4 дружини, 2 от които остават да бранят гърба на изтеглящата се руска войска. Според Немирович-Данченко, всички опълченци погиват до крак. Според други автори – само останалите до последно 2 дружини.

След отстъплението на руските войски, между 19 до 21 юли 1877 г., се случва известното

 

Старозагорско клане.

Според различни източници за тези три дни са избити между 14 500 и 15 000 българи. Още около 1 200 души умират от рани и глад. Проявите на садизъм са ужасяващи. Около 10 000 млади момчета, девойки и жени, са отвлечени, масово изнасилвани и подложени на всевъзможни гаври. Оцелелите са продавани като „жива стока“ по пазари из империята. Много малка част от тях се връщат в родината си. Стара Загора е напълно опожарена и обезлюдена.

На 14 юли 1877 г. е изклано населението на село Любенова махала, Новозагорско. Жертвите са над 2 000. На 16 юли 1877 г. е избито населението и опожарено старозагорското село Дълбоки. На 16 юли идва ред и на Казанлък – заклани са 200 души пред храма „Свети пророк Илия“.

За саможертвата на подполковник Калитин при защитата на връченото на опълчението в гр. Самара знаме ни учеха още в училище. Зловещата картина на всеобщо изтребление на българското население на същия и следващите дни, обаче, ни е спестена. Малцина днешни българи знаят за него.

На погрома и турските зверства в Стара и Нова Загора, Казанлък и околностите Евгений Утин заделя във визираните негови „Писма от България“ цяла глава, „Трудни дни: Стара Загора и нашето отстъпление“. Това е

 

един разтърсващ разказ,

а коментарът на Утин гласи:

„Разбойниците са си разбойници! – каза един офицер. Но обидното е, че дивото отмъщение донякъде тежи и на нашата съвест. И ние сме виновни пред българите. Трябваше да знаем с кого воюваме и да си свършим работата така, че да не им дадем възможност да отмъщават по местата, където са минали нашите войски. (…) Макар тези грешки и неуспехи да бяха изкупени с героичната непоколебимост и необикновеното мъжество на руските войници и офицери.“

Мемориален комплекс „Бранителите на Стара Загора 1877 г.“

Василий Немирович-Данченко описва не само човешката трагедия във и около Стара Загора, но и масовите убийства, които турците извършват навсякъде по пътя на своето отстъпление към Истанбул. По повод тези зверски изстъпления, той цитира мнението на „един интелигентен българин“, който му е заявил открито своето отношение така:

„Припомнете си. През 1828 г. дойдохте да ни освободите и не ни освободихте. Заминахте и турците започнаха да ни колят. През 1853 г. също гръмогласно обявихте, че идвате за освобождението на България, отидохте си и пак започнаха да ни колят. Сега, през тази 1877 г., дойдохте да освободите подбалканска България. И какво стана – Сюлейман застави Гурко да отстъпи и в резултат 50 000 български трупа и 200 000 бежанци. Искате да ни освобождавате, правете го както трябва…“

 

Авторът отдава заслуженото на българските воини от българското опълчение, които с цената на живота си позволяват оттеглянето на руските войски към Шипка. Отдава заслуженото и на това, което вече знаем и тачим – техния чутовен шипченски подвиг, боя на живот и смърт, когато заедно с ХХХV пехотен брянски полк и ХХХVІ пехотен орловски полк отблъскват щурма на същия Сюлейман паша и така не допускат армията му да премине през прохода. А с това, според други автори, до голяма степен решават и категоричния изхода от войната.

Немирович-Данченко:

„Че българите са храбри, че са готови на саможертва, че презират опасността, когато им се наложи да се бият за родината си – всичко това го доказа опълчението. Първият задбалкански поход на Гурко, августовската Шипка и битката на 28 декември в долината на Казанлък, показаха на какво са способни тези воини. По смелост и героизъм те съперничеха на знаменитата Четвърта стрелкова бригада. За тези герои нищо не бе невъзможно. Често се е случвало един да се бие срещу десет.“

(Следва продължение)

 

Георги Балански, майстор на ложа „Сговор 92“, ориент София

Изследователска ложа Quatuor Coronati

 

 

Разработено от Creative Design Ltd.