Само законът може да ни даде свобода! – Наистина ли!?

 

Есе с фейлетонен уклон или как поговорих със себе си.

 

 

„Само законът може да ни даде свобода!“
Напоследък все по-често се замислям върху тези думи от ритуала. В началото ги чувах. Звучаха ми добре и ги приемах като нещо красиво и мъдро. Все пак мъдростта трябва да ръководи нашия строеж, а красотата да го увенчае. С времето обаче, докато вървиш по пътя, изкачвайки едно по едно стъпалата, започваш да искаш не просто да следваш, а изпитваш необходимост да разбереш. Тогава започваш да се питаш, дали думите са канон, постулат, аксиома, заповед? Какво са искали да ни кажат братята, които са ги включили в ритуала!? Много са въпросите, а готови отговори няма. Та, така дълго време разсъждавах по тази тема – за закона и свободата, и… и не останах доволен от разсъжденията си. Прекалено теоретични, прекалено суховати и някак отделени от живота ми се сториха. Пък времената са благодатни за подобни размисли.
И простете за цинизма, но изведнъж в главата ми прозвуча онова – “Arbeit macht frei!”1. То леко ме стъписа. Не достатъчно. Тогава си дадох сметка за щетите, които нанася времето върху духовния аспект на събитията. Колкото повече времето минава и се отдалечава събитието, ставайки част от историята, толкова повече се избистря погледът, оценката става фактологична и отделните съдби се превръщат от трагедия в статистика. Именно затова реших, че първо трябва да си отговоря (разбира се, без претенция за изчерпателност, но и не толкова теоретично) на въпроса за свободата. Той има много измерения – какво е свобода или по-скоро, какво разбираме под „свобода“ и какво би трябвало да разбираме под „свобода“. Чак после ми се струва уместно да поразсъждаваме, защо и дали само законът може да ни я даде (да ни направи свободни). Защо мисля така ли? – Ами, защото ако някой не си дава сметка, какво е свободата, как той изобщо би могъл да я желае или пък да види начина (или начините), по който може да я получи. В такъв случай, думите, които описват всичко са: “O, sancta simplicitas!”2 .

 

Какво е свободата?
Сигурен съм, че всеки, ако бъде попитан, има свой отговор на този въпрос. Но аз не питам вас. Питам себе си! Защото искам да си поговоря със себе си. А вие!? Вие също можете да го направите. – Не, не да говорите с мен. Със себе си поговорете! Ще видите, че ще ви е интересно.
Ако случайно се отегчите, ли!? – Не знам. Може би затова са ви нужни всички тези „device”-и!? – За да не ви е скучно, когато останете насаме със себе си. Не знам.
Сега предпочитам да се върна на моят разговор, който тъкмо започвах… За какво беше!? А, да, за свободата и закона.
Та, като прилежен ученик, какъвто почти винаги съм бил, веднага вдигнах ръка. Посочих се. И абсолютно напористо си отговорих:
„- Свободата е салам!“
Оф, това беше друго! Май беше някаква реклама, която ни убеждава, че най-важно е да си сит и доволен пред коритцето с помия (по възможност и един device – телевизор, да има отсреща), останалото е бошлаф. За някого може би, но не, явно не беше това свобода.
„- Свобода е да правиш, каквото и когато си искаш!
Леко се умислих. Да-а-а, ама, защо пак не съм доволен!? Може би, защото това повече мяза на анархия. Май, имаше разлика между свобода и слободия. НЕразличими са тези понятия в главите на повечето хора, които срещам, обаче аз знам, че разлика има. – Добре, де, има! И какво от това. Аз пак мога да го кажа – кой ще забележи!? Няма да хванат разликата, особено, ако го облека в по-патетични и наредени мъдросто-подобни слова. То и без това напоследък не се обръща много внимание на съдържанието, важно е да го кажеш приповдигнато и да звучи позитивно. Нормалните…те не са готини, не са истински, не са себе си… Оф, като гледам и това не ще да е свободата!
„- Свободата… е… да имаш права!“
Ей, ама, как добре го измислих! – погледнах се някак отстрани с нескрито задоволство. Поусмихнах се леко, като Наполеон при Аустерлиц, смятайки, че съм направил нещо велико и…се плеснах по челото. Да му се невиди! То, правата хубаво, ами задълженията къде са!? Абе, ти луд ли си – ако има задължения, каква е тази свобода? Нещо ми се проби тезата. Оф, пак греда!

 

Превземан от реалността на интелектуалната ми немощ по въпроса за свободата, започва да ми става очевидно, че няма да успея да я измисля сам тая (въздържах се да кажа „пуста“) свобода. И, аха, да се депресирам, когато си казах „Не съм доволен, но ще гледам позитивно!“
Може да са плоски и повърхностни, обаче, колко неща измислих, а! – надух се като пуяк в размножителен период, пак аз. Ако ги напиша във facebook-а, що лайк, що нещо ще получа. Позитивната енергия ще тече към мен и ще съм в тренда, ще съм на гребена на вълната. Около мен, под мен, над мен, в мен…навсякъде, всичко, по всяко време ще е “Positive vibes”3. Самата мисъл ме кара да се изпълвам с усещането за собствената си ценност. Не, не ценност, а за собственото величие. Може пък да започна да influence-вам и ще ми плащат разни богати brand-ове, да им пробутвам уникалните, с неповторимо качество и невъобразимо скъпи, но пък незаменими продуктчета. Дори не мога да си представя как стогодишната ми баба изобщо е доживяла досега, без да ползва този иновативен крем против бръчки около очите със слуз от охлюви. Да не се бърка с другия крем, на онази другата марка, който е с екстракт от охлюв, но воден, и е за бръчките около носа и устата. Обаче само от лявата страна. За дясната има друг, на една друга марка и май не е охлювен. За Бога, братя, не ги бъркайте, защото ще лъсне отведнъж невежеството ви в тия иновативни модерни неща. А вие не сте такива, нали!? Е, и аз не съм, како Сийке!
За какво говорех? А, за свободата. Нещо ми спадна интереса към нея след така добре измисления бизнес модел, който ще ме зарине с пари, кинти, мангизи, много, купища, бързо и веднага… Направо ще плувам в тях като Чичо Скруч.
Но, така и така съм започнал, от мен да мине, ще взема още малко да си поразсъждавам за свободата. И понеже вече сме 21-ви век, дигитална ера – няма нужда чак пък толкова да се напрягам, да мисля. То, хубаво, да го направя…, но пък аз ли съм единствения балък, който да се мори, тормози, страда. Няма нужда от усилия, особено интелектуални. Вече никой не го прави. Я, да взема да browse-на малко и ще отбия номера. Колко му е!
Отварям търсачката. (Който си помисли за bing, а не че ще google-на, е задръстеняк и не е в тренда. А това е много важно, както вече уточнихме).
Пиша: „свобода“. Ето, знаех, си че не трябва да се мъча. Всичко си излезе. И се зачетох.
Да му се не види! Кой пък толкова е писал, писал, писал. Тия нямали ли са друга работа, че толкова дълги обяснения са писали. Никой ли не им е казвал, че съвършените неща са кратки и прости. Щом са писали толкова дълго, значи е някоя глупост. Аз ли да им чета глупостите!? Те да не би да четат моите. (Даже не ме следват в Instagram или във facebook. И никога не са ме лайквали. – мислех си аз обзет от нова позитивна вълна). Ако не могат да го напишат в две изречения, значи нищо не разбират. – Пак се опияних от разсъжденията си и си казах, че трябва да увелича работното време на секретарката, за да ходи след мен и да записва леещата се мъдрост. Тя просто се лее, прелива, аз не мога да я спра, защото идва още и ще е грях пред човечеството, да не бъде споделена с него.

 

Събудих се.

Бях вкочанен от студ. Пот беше избила по цялото ми тяло. Явно някъде между депресията и обземащите ме positive-vibes съм се унесъл и заспал. Леко се успокоих, че съм сънувал. Кошмарите често ни връхлитат неусетно и съзнанието ни трудно прави разликата с действителността. За духовният човек тази граница е още по-тънка и не винаги е ясно, кое от двете е по-кошмарното – самият кошмар или действителността.
Лежах в леглото и въпросите за свободата и закона продължаваха да си играят в главата ми. Много мисли по повод на тях ми се въртяха. Някои бяха цветни, а други черно-бели. Трети пък сиви, в безброй нюанси на сивото. Не знам, коя от тях е по-добра. Не знам и коя от тях е правилната. Обаче вярвам в Декарт, който е казал – Мисля, следователно съм4. Значи, щом мислите са ми в главата, то ме има. А щом ме има, значи е време да опозная себе си. Nosce te ipsum („Познай себе си!“) беше казал друг недостатъчно дигитализиран радетел на мисленето – Сократ. Защото преди да позная себе си, който съм толкова малък, как мога да очаквам да опозная света, който е толкова голям. И изобщо, как мога да очаквам да опозная Бог, който е навсякъде и сам е творец на всичко видимо и невидимо.
Себепознанието е първата крачка – съзерцание и стремеж да познаем себе си. И понеже единственото сигурно нещо в този живот е промяната, съвсем логично е да си помислим, че пътят на опознаването на себе си е безкраен. Това не трябва да ни отчайва, а тъкмо напротив – трябва да сме доволни, че винаги ще има нещо ново, което можем да открием и така целият ни живот ще бъде интересен и няма да се отегчим от себе си. (Значи няма толкова да ни трябват и онези device-и, помните ли ги – които ползвахме, за да не скучаем, когато останем насаме.)
Пак започнах да се унасям. Уморих се. Този път го усещам и разбирам. Ще оставя размислите за свободата и закона за друг път. Вече знам, че сме заедно и по всяко време можем да поговорим. С кого ли!? – Как с кого, със себе си! Прекрасен и много поучителен може да бъде разговорът между мозъка и сърцето ви, между разума и душата. Струва ми се, че все повече ни убягват тези разговори, погълнати от преситената информационна и комуникационна среда на новото време. За себе си се надявам, никога да не преставам с тези разговори.

И преди да си почина, ще си оставя тук малко храна за душата – за размисъл:
„Свободата, Санчо, е едно от най ценните блага, с които Бог дарява хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека. Казвам ти го, Санчо, защото ти видя пиршествата и изобилието, на които се радвахме в замъка, който преди малко напуснахме. Е добре, сред онези вкусни ястия и ледени напитки на мене ми се струваше, че се измъчвам от глад, защото не им се наслаждавах свободно, както бих им се наслаждавал, ако те бяха мои. Задълженията да се отплатиш за направените ти благодеяния и милости са вериги, които пречат на духа да бъде свободен. Помни Санчо – ако избереш пътя на добродетелта и се стремиш да вършиш само добродетелни неща, няма защо да завиждаш на тези, чиито прадеди са били князе и сеньори, защото кръвта се наследява, а добродетелта се придобива и струва сама по себе си много повече от кръвта. Свободата, Санчо, е на върха на бойното копие!“ (Мигел де Сервантес, „Дон Кихот“)
Нашето копие, нашето най-силно оръжие, е мисленето – критично, колкото може задълбочено, понякога повлияно от емоция, но постоянно и върху всичко, без табута. Само така ще съградим устойчив, истински храм на човечността, в който всеки има своето място.

За следващ път ще оставя разговорът за закона, защото сега ще ви пожелая спокойна нощ и… Мислете, братя!

 

TO BE CONTINUED…
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ…

В прослава на Великия архитект на Вселената.

 

1 “Arbeit macht frei”  –  немска фраза, която означава „Работата те прави свободен“. Това мото е известно с това, че е било поставено на входа на Аушвиц, но всъщност и на почти всички концентрационни лагери по време на Втората световна война.

2 „O, sancta simplicitas!” или „О, свещена простота!“ — твърди се, че така възкликва Ян Хус, когато е на кладата и вижда една старица да добавя и своя сноп съчки към разгарящия се огън.

3 “Positive vibes” – в съвременната поп-култура фразата означава положителните чувства, усещания, които някой или нещо ти дават. Това поведение дотолкова се издига в култ, че се смята, че негативните емоции всъщност нищо не ти дават и затова трябва да се избягват по всякакъв възможен начин и на всяка цена.

4 “Cogito, ergo sum”- „Мисля, следователно съм“. Първоначално Декарт установява само един неподлежащ на съмнение принцип – мисленето съществува, а мисленето не може да бъде отделено от мен, следователно аз съществувам. Така той формулира „Cogito ergo sum“ („Мисля, значи съм“, често (некоректно) превеждано и като „Мисля, следователно съществувам“). Декарт заключава, че ако той се съмнява, следователно нещо или някой трябва да извършва съмняването, а оттам самият факт, че той се съмнява доказва неговото съществуване. „Простото значение на фразата е, че ако някой е скептичен към своето съществуване, това само по себе си доказва, че той съществува.“ Декарт заключава, че може да бъде сигурен, че съществува, тъй като мисли, но въпросът за формата на това съществуване остава открит.

Ноември 2019 г.

Градеж на брат Г. П., ложа „Сговор 92“

Разработено от Creative Design Ltd.