Посвещението

 

 

Като дефиниция, колкото и да е трудно тя да се вмести в едни схематични граници, можем да определим посвещението като действие или серия от действия или церемонии, чрез които някой е получил достъп до познанието на свещени тайни, окултни доктрини, или до участието му в езотерични обреди. Обяснително, това ще рече процедура, с която някой бива приет в едно тайно общество или в определена социална група. Това участие включва комплекс от поучения и обредни действия, чрез които индивидът на зряла възраст придобива всичките прерогативи на новия статус.

През 1957 г. големият румънски поет и мислител Мирча Елиаде писа:

Исторически съществуват безброй посвещенски варианти, отговарящи на различни социални структури и мирогледи. Но основен факт е, че всички предишни общества, т.е. онези запазили се в западния свят до края на Средновековието и до Първата световна война в останалия свят, отреждат първостепенно значение на идеологията и практиките на посвещението. Сиреч, под посвещение обикновено разбираме общността от обреди и устни поучения чрез които се цели коренна промяна на религиозния и социалния статус на индивида. От философска гледна точка, посвещението отговаря на една метафизическа промяна на екзистенциалния режим. В края на изпитанията ново посветеният навлиза в друг режим на съществуване, различен от предишния – той е станал друг човек.”

Този градеж не ни позволява да се разпрострем в подробности, затова ще изтъкнем основното. Тръгвайки от най-примитивните култури – шаманските, тези на тайните общества, от посвещенските мистерии на най традиционалистичните цивилизации на древна Гърция и Рим, на Индия и исляма, а впоследствие към посвещенските елементи на първичното християнство, най-силно ни впечатлява посвещенският обред, универсалността на духовното обновление, което се насажда у посветения.

 

Посветеният умира за обичайния живот, за да се възроди за един нов, духовен живот.

Интересно е да проследим исторически идеята за посвещението. Така както съвременният човек се обявява за историческо същество, продукт на цялата история на човечеството, то човекът от архаичните общества откривал в себе си резултата от една митическа история, от една поредица от събития, станала някога, в зората на времето.

Но докато съвременният човек вижда в предшестващата го история едно напълно човешко дело и се счита господар да го продължи и усъвършенства непрекъснато, за човека от традиционалистичните общества всичко съзидателно и важно се е случило в началото, в митическо време.

Затова, ако групираме около понятието посвещение онова, което учените и историците отнасят към света на примитивните и традиционалистични култури, виждаме, че за някогашният човек цялата реалност е свещена, защото е създадена от боговете, поради което всички негови действия са били подвластни на божествените поучения.

Ловецът, който отивал на лов, повтарял, подражавал действията, показани на предците му от божествата, затова тези действия ловецът приемал за свещени. По същия начин земеделецът, работейки за да получи реколта, повтарял „литургията” на земеделието, на което в митическо време е бил поучен от божеството. Така че нито едно действие на архаичния човек не било лишено от това сакрално съдържание. Тази концепция за човека и присъствието му в света от онези времена ни помага да разберем социалната организация на кастите в Индия и обществения строй на средновековното общество, съставено от хора на молитвата, на войната и на труда.

Да проследим в този контекс, нещо крайно необходимо, корена на сакралността на ръчния труд, която сакралност откриваме в произхода на нашата традиция и на нашия Орден. Това състояние на нещата, или по-точно този начин на възприемане на света, започва да изчезва към края на средновековието. Виждаме, че новото у съвременния човек по отношение на традиционалистичните общества е именно желанието му да се възприема единствено като исторически субект и да живее в един напълно десакрализиран свят. Така посвещенската идея на традиционалистичните общества затихва и практически изчезва в днешното западно общество. Изключение прави масонското движение, което се крепи на трайна идео­логическа последователност, има своя история и се радва на обществен и политически престиж.

 

В светлината на казаното дотук, не случайно корените на масонството следва да се търсят в занаятчийските корпорации и в ренесансовия неоплатонизъм. Затова не случайно историческото масонство тръгва от онзи шестнадесети век, който отваря пътя на съвременната еволюция на мисълта и съвременната идея за възприятието на света и ситуирането на човека в него.

Но заедно с това възприятие дойде отчуждението, отчаянието, несигурността, нуждата от нова вяра, макар и земна. Повярвахме, че можем без духовен идеал, но все по-ясно става, дори за мислителите в наше време, че това, което наричаме прогрес, и наука фактически е техническо явление, експериментален и спекулативен метод за преобразяване на заобикалящата ни действителност.

Разбира се, че би било исторически абсурд да отречем съвременната цивилизация с всичко добро, съдържащо се в нея. Връщане назад няма, но ние, масоните залагаме върху безпрекословната необходимост от една нова житейска същност, за чието утвърждение днешният масон трябва да отдаде сили, за себе си и за своето бъдеще, работейки упорито за одухотворяване на живота си, осенен от посвещенската си мисия като брат-масон, съпруг, родител и гражданин на своята страна.

В днешния свят, само ние, масоните, сме последователи на една истинска, голяма, многовековна традиция, съхранила се в обредното тайнство и масонската клетва. Посветени в това тайнство, издигнали умовете си над всяка пошлост и дребнавост на ежедневието, ние, свободните зидари, трябва да се чувстваме горди, но и достойни заради принадлежността си към великото Братство на строителите на новия храм на живота.

 

1999 г.

 

Градеж на брат Божан Христов

Почетен майстор на ложа „Сговор 92“.

Разработено от Creative Design Ltd.