На границата между мрака и светлината

 

Търсещият влиза в храма, сляп и безпомощен, подкрепян от ръката на водещия го брат. Клатушкайки се „ни бос ни обут“, той прави първите си неуверени крачки там, където в последствие, с островърхия чук, ще оглажда ръбовете на камъка с търпение и упорство.
Отеква чукът на Уважаемия майстор. Търсещият спира и чува:
– Опознай себе си!

Себепознанието … първата стъпка в раждането на масона.
Темата за себепознанието е обширна и дълбока, а тръгналият по пътя към нея поема риска да се загуби в детайлите, без да успее да достигне същността и. Наградата за този риск обаче си заслужава. Себепознанието, освен първа стъпка в раждането на масона, е и първа стъпка в разбирането на смисъла на човешкия живот. Разбиране, до което успяват да достигнат малцина.
Да познаеш себе си? Нима не се познаваме откакто се помним? Нима не знаем кои сме?
Спомнете си последния път, в който сте представяли себе си – човекът, когото добре познавате. Какво казахте? Къде сте учили, къде сте работили, позицията, която заемате в момента, семейното си положение?

В съвременния свят не е трудно да си представим, че губим всичко, с което се представяме – работата, семейството – всичко. Ако това се случи ще престанем ли да бъдем тези, които сме? Може ли човешката ни същност да се приравни на социалния ни статус? И друго – социалният ни статус отразява ли човешката ни същност?
Да оставим настрана случаите, в които се представяме пред други хора и суетата, чието присъствие е обичайно в тази ситуация и да се опитаме да се представим на себе си.

В подобна ситуация хората са склонни да дават отговор на въпроса: какъв човек съм аз? Фокусът е върху личностните качества. Упорит съм, последователен, добър (или лош) баща. Това са качествата, с които до голяма степен може да се обясни социалния ни статус. Т.е. представата ни за нас самите в общия случай се свежда до определен набор от качества, чието проявление е довело до социалния статус, които имаме в момента. Разбира се, връзката личностни качества – социален статус е силно повлияна от съвкупността от обстоятелства, в които се реализира. Някои наричат тези обстоятелства късмет, други са склонни да видят в тях проявление на висшия разум.
Дали обаче същността ни се изчерпва с личностните ни качества и социалния ни статус? Щяхме ли да бъдем тези, които сме, ако бяхме поставени при коренно различни обстоятелства? Знаем ли как бихме реагирали, ако бъдем поставени в екстремна ситуация?

Братя, въпросът: Познавам ли наистина себе си? – заслужава да му отделим време и да помислим над него.
biser1_s3
Назад във времето

Силата на себепознанието е била известна на посветените още през древността. Един пример за това е свързан с Делфийския оракул. Той се намира в планината Парнас, на около 180 км. от Атина. Легендата гласи, че оракулът бил дарен на хората от Гея, богинята на Земята, и се пазел от исполинската змия Питон. Богът на Слънцето, Аполон убил Питон и завладял мястото. В последствие там бил издигнат негов храм. Според легендата храмът е издигнат от самия Аполон. Именно в този храм се помещавал делфийският оракул. Жрицата, говореща с гласа на оракула, се наричала Пития.
Поклонниците идвали при Пития с конкретен въпрос и тя пророкувала. Пророчеството се изпълнявало, като се следва определен ритуал. Преди него Пития се измивала в Касталския извор, обличала златотъкана дреха, разпускала косите си и слагала лавров венец на главата си. Тя пиела вода от свещения извор, палила лаврови клончета и сядала на висок трикрак стол. Столът се намирал над пукнатина в земята. От тази пукнатина излизал газ. Пития го вдишвала и изпадала в транс. Изпадайки в транс тя правела своите предсказания. Фразите и думите, изричани от нея били неразбираеми, но жреците ги записвали и след това тълкували. След края на ритуала, жреците се оттегляли за да подготвят гаданието. То представлявало поема, която се давала на поръчителя на гаданието.

biser1_s1Обикновено тази поема не била еднозначна. Един интересен случай в този контекст е свързан с царя на Лидия Крез. Той искал да разбере от оракула дали да започне война с персите. Полученият отговор гласял: „Преминавайки река Галис, ти ще разрушиш велико царство”. Крез възприел този отговор като предвестие за своята победа, започнал война и бил разбит. Пророчеството се сбъднало, но великото царство, което се оказало разрушено не било това на персите, а това на Крез.

Днес някои автори, изследващи историята, виждат в двусмислените отговори давани от оракула, мошеничество на жреците. Те смятат, че двусмислените тълкувания им давали възможност да маневрират така, че никога да не могат да бъдат упрекнати, че предсказанията им са грешни.
Ако това твърдение е вярно, то би означавало, че едно мошеничество може да продължи векове, а всички знаем, че това не е възможно. Делфийският оракул се радвал на силен интерес от 1400 пр. Хр. до 381 г. от н. е. Хиляди поклонници от всички краища на древния свят са отивали в знаменития храм на Аполон, за да чуят пророчествата на Делфийския оракул. Оракулът повлиява до голяма степен колонизацията на южните части на Италия и Сицилия. Било е прието по всички важни държавни и лични въпроси да се допитват до него. В Делфи идват представители на различни царства от древния свят, които носят богати дарове. Мидас например подарява на храма златен трон.
Тези, които виждат в двусмислените предсказания мошеничество, обикновено пропускат един не маловажен детайл. Над входа на храма на Аполон били издълбани думите: Гноти сеаутон (Γνωθι Σεαυτον), означаващи „Опознай себе си”. Още тогава посветените са знаели, че отговорите, които търсим се намират вътре в нас и, че никои пророк не може да ни ги даде. Трябва да ги намерим сами.

Днес, хилядолетия по-късно, търсещият се изправя пред същото предизвикателство, пред което са се изправяли поклонниците на Делфийският оракул – да разбере, че отговорите са вътре в него или да се залута в двусмислието на пророчествата.
Разбира се, пътят към себе си не е лесен. Едно от доказателствата за това е известният израз: „Аз зная само, че нищо не зная“. Той е изречен най-напред от Сократ. Преди него философът казал: „Аз все още изобщо не мога, съгласно делфийския надпис, да позная себе си”. Именно изразът „ Аз зная само, че нищо не зная“ е определил и съдбата на философията на Сократ.

Самопознанието като цел

Самопознанието е цел. Постигането на всяка цел зависи от съвкупност от фактори. Сред най-важните от тях са мотивацията на този, който се стреми да постигне целта, както и качествата му. Казано по друг начин – постигането на дадена цел зависи от това дали си готов да я постигнеш.
Днес самопознанието е превърнато в бизнес. Пазарът за книги е залят от заглавия, които предлагат бърз житейски успех, базиран на себепознанието, силата на подсъзнанието, позитивното мислене и т.н. Фактът, че този бизнес го има означава, че той генерира приходи, които оправдават съществуването му. От друга страна обаче има много хора, радващи се на завидни успехи в профанския свят, които никога не са имали потребност да се обърнат навътре в себе си и да търсят в успеха нещо различно от самия успех.
Без да е необходим задълбочен анализ, лесно се разбира, че идеята за самопознанието, като бизнес не е нищо друго освен опит за комерсиализация на една тема, която в основата си е екзистенциална. Това, че в екзистенциалното може да се намери нещо прагматично не променя този факт.
Ако оставим настрана злободневните теми свързани със себепознанието и се опитаме да видим генезиса на желанието към него, неизбежно се появява въпросът „защо?“. Защо някой би си поставил за цел да познае себе си?
Полезен инструмент в търсенето на отговора на този въпрос е пирамидата на Маслоу.

Това, без което пирамидата на Маслоу трудно може да бъде разбрана

От Уикипедия можем да научим, че Ейбрахам Маслоу (Abraham Maslow) е американски психолог, който заедно със Станислав Гроф е един от създателите на трансперсоналната психология. Името му се свързва главно с йерархичното подреждане на човешките потребности, което предлага. Той е един от основоположниците на хуманистичното течение в западната (главно американската) психология. Близо три десетилетия разработва теорията за самоактуализацията.
Хуманистичната психология в повечето от своите прояви дава предимство на човешкия опит, смисления живот в обикновения свят с неговите трагични и комични аспекти.
През 1964 г. една конференция в Олд Сейбрук лансира хуманистичната психология като социално движение в рамките на психологията. В нея участват водещи фигури в психологията на личността и хуманитарните дисциплини: Гордън Олпорт, Хенри Мъри, Гарднър Мърфи и Джордж Кели от поколението на основателите; Шарлоте Бюлер, представяща европейската традиция на изследвания, която по-късно е наречена „развитие през жизнения цикъл“; Жак Барзун и Рене Дюбо като хуманисти от литературата и биологията и Карл Роджърс, Ейбрахам Маслоу и Роло Мей, които стават интелектуалните лидери на движението. Роджърс, Маслоу и Мей оформят първоначалния характер на хуманистичната психология и остават нейни най-уважавани фигури.
Хуманистичната психология се появява на фона на класическия бихейвиоризъм. Класическият бихейвиоризъм е типично американско течение в историята, възникнало в началото на 20 в.(1913 г.), когато Джон Уотсън (1878-1958 г.) пише статията „Психологията от гледна точка на бихейвиориста”, в която казва: “психологията е естествена наука, която има за задача да изучи живота на живия организъм”.

Бихейвиоризмът е психология без психика. Формулата S – R (стимул-реакция) е лице на класическия бихейвиоризъм. Предмет на психологията е поведението, разбирано като нещо наблюдаемо. Поведението е активност на живия организъм – движение, действие, изчервяване и т.н., т.е. те казват и изследват само наблюдаемите неща. Психиката е съмнителна, ненаблюдаема, затова не я изследват. Стимул е всичко, което поражда поведение (усмивка, лаене на куче). Като управляваме стимула, може да предизвикаме и управляваме поведение. Идеята за реакцията идва от Русия. Павлов е съсредоточен върху стимулите, а Уотсън – върху реакциите (поведението). Бихейвиористите описват човека като стимулно-реактивно същество. Истина е, че стимулите (средата) въздействат, това е еволюционна схема. И когато ние им реагираме, ние се обучаваме. Бихейвиористите казват: “всичко е въпрос на обучение”. Развитието на организма е придобиване на стимул-реакции. Стимулът може да се манипулира (да го изменяме) и поведението винаги е двойно детерминирано. Хуманистичните психолози не приемат опростеното, механично разбиране за човека, неговата интерпретация като стимулно, манипулативно същество. Хората имат и автономия, и съпротиви, и жертви – не са толкова просто устроени. Хората имат вътрешен свят, който преработва стимулите.

biser1_s2Пирамидата на Маслоу

През 1954 г. Маслоу дефинира своята пирамида (йерархия) на човешките потребности, която играе ключова роля за развитието на човешките ресурси и теорията за мотивацията. Пирамидата се състои от следните пет нива:
1. На най-ниско ниво са физиологическите нужди: за въздух, вода, храна, сън и основните изисквания за поддържане на живота.
2. Нуждата от безопасност, сигурност и спокойствие.
3. Социални потребности от одобрение, привързаност и любов.
4. Потребност от уважение, социален статус, признание и самоуважение.
5. Потребност от себеутвърждаване (себеактуализация) – най-високото и абстрактно ниво в пирамидата.

Самопознанието в контекста на пирамидата на Маслоу

Ако се опитаме да позиционираме самопознанието някъде в пирамидата на Маслоу то очевидно мястото му е на нейния връх. Там, където е самоусъвършенстването. Така погледнато нещата са подредени в хармония. Масонството, чиято цел е самоусъвършенстването и себепознанието, като стъпка към постигането на тази цел.
Маслоу е вярвал, че потребността от самоусъвършенстване е коренно различна от всички останали 4 нива в йерархията. Те, и четирите представляват потребности, породени от недостига (т.е. включват физически или психологически условия, които личността се стреми да поддържа в приемлив диапазон). Когато някоя от тези четири типа потребности бъде удовлетворена, свързаната с нея мотивация намалява или изчезва, и поведението на човека се променя. За сметка на това самоусъвършенстването е потребност от растеж и в процеса на задоволяването на тази потребност мотивацията расте още повече вместо да намалява.

Самопознанието и смисълът на човешкия живот

Няма как да си зададете въпроса „Кой съм?“ и да не стигнете до въпроса „Защо ме има?“ – т.е. какъв е смисълът на човешкия живот. Тук ще се фокусирам за кратко върху първия въпрос, стъпвайки на идеите на Екхарт Толе.
В четирите човешки фигури има нещо, което не се е променило с времето. Кое е то? – пита философът Толе и отговаря:
Във всички случаи не е тялото. Не е и умът (въпреки че на стари години често се вдетиняваме). Това, което не се променя с времето е нашето Вътрешно Аз, Душа, Съзнание… (наречете го според вашите вярвания). То е това, което сме в действителност. Да „опознаем себе си” означава да осъзнаем това наше Истинско Аз.
Не можете да се сражавате с егото и да победите, точно както не можете да се сражавате с тъмнината и да победите. Всичко, което ви е нужно, е светлината на съзнанието. Вие сте тази светлина. Вие сте тук, за да позволите да се осъществи божественото предназначение на Вселената.
Да, точно толкова сте значими!

В заключение

В заключение, братя, вместо отговори, ще ви предложа въпрос. Блага Димитрова, гениална българска писателка, казва (цитирам по памет) – въпросът, колкото хора, толкова и отговори. По-добре е да задам един въпрос, който ще получи множество отговори, отколкото да дам един отговор на който и да било въпрос.
Братя, замислете се за това дали смисълът на живота ни е това, с което сме осмислили живота си. Дали това, с което осмисляме живота си е това, заради което Великият архитект на Вселената ни е създал.

 

Градеж на брат Б.Р., оратор на ложа „Сговор 92“

Бюлетин на ОВЛБ, март 2014 г.

Разработено от Creative Design Ltd.