Какво ни прави хора

Преди няколко години (2008), имах особено преживяване на летището в Турция. Поради моя грешка, се забавих за чекирането си и се оказа, че след като осъзнах кое време е, имам само 25 минути да стигна до портала си. Това значеше да премина през цялото истанбулско летище. Затичах, се и следейки табелите, стигнах до митническата проверка. Имаше огромна опашка от поне 400 души, които трябваше да бъдат разпределени за 3 полета. Оказа, че в първата третина е групата за БГ. Започнах да питам хората, мога ли да мина напред, да ги прередя, защото явно ще си изпусна полета, никой не ми направи забележка, а някои махваха услужливо с ръка, давайки ми знак да продължа напред. Италианец ми се усмихна да продължавам, сърбин ми каза, давай брате, ще хванеш самолета. Семейство с деца, ме пропусна напред. Обнадежден, стигах до предната част и попаднах на сънародник. Жена, бизнес дама, добре облечена. Която ми каза – ами всички ще си изпуснем самолета, изчезвай на края на опашката. Вече изпаднал в паника, а и явно така съм изглеждал, сведох глава и тръгнах към края на безкрайната опашка, над 400 души. Хората, чужденците, чуждите, които ме обнадеждаваха да продължавам напред, сърбина, италианеца, семейството ме гледаха учудени, защо се връщам. Нямаше какво да им обяснявам. Застанах на края на опашката, с ясното съзнание, че няма какво да направя, че си изпускам самолета за БГ, че нямам пари за нов билет. Не знам защо, но приел този факт, се успокоих. Замислих се с какво попречих на жената, на сънародничката си, така да ме сложи на място: Все пак тя изглеждаше горда от поведението си, от това, че властта е в нея. Опашката за БГ самолета мина, той се отдалечи от стоянката си. Една от турските митничари явно ме е наблюдавала през цялото време, извика ме с жест, попита ме какво става, обясних й и тя се усмихна. Накара ме да прередя цялата опашка пред нея и ме провери. Никой не възрази, явно нямаше повече сънародници. Преминал и безразличен седнах да чакам, сам в чакалнята, на вече липсващия самолет. Не зная какво чаках. Десетина минути по късно дойде друг мъж, доста спокоен, попитах го българин ли е, той ме изгледа, показа си дипломатическия паспорт – български и нищо не каза. Не бях достоен за отговор явно. Появи се бусчето на летището , вратите се отвориха и ни натовариха. Тръгнах ме нанякъде. Закараха ни на самолета за БГ. Самолетът, който бях изпуснал ни чакаше. Качихме се, влязох вътре и първото, което видях, беше силно изненадания поглед на бизнес „дамата“, в бизнес класата на самолета. Стана й много неприятно. Седнах уморен на мястото си и нищо не усещах.
Тази случка я помня вече 11 години. Жената я е забравила вероятно или пък я разказва с удоволствие, каква доблест е проявила, като ме е поставил на място, ха, ще пререждам.
Замислих се, що за човек ще е щастлив съзнателно, в случая емоционално да нарани друг човек.

 

Memento Vivae – помни живота.
Парите, властта. Каква самоизмама за безпогрешност и безсмъртие. Колко лесно човек се поддава на тази съблазън. Защото няма вътрешна увереност за собствената си стойност. Или в по лош вариант, знае, но не признава, че няма никаква стойност. В материалният ни свят, всички сме като затворниците от пещерата на Платон. Приемаме, че сенките – моментното богатство, е по истинско и вечно от съществуващата обективност, а именно хората и комуникацията с тях. Загубва се връзката идея – човешко същество, като най-висша и основна реалност и се заменя с променящия се и нестабилен свят на материята, на материалното притежание. Сещам за легендата за Таро. Групата адепти загубили способността да говорят, комуникирали само със символния език на картите и така се измъкнали през тъмната гора. Съвременният човек е точно като тях: все по малко говори, ако го прави е основно негативизъм, но картите са заменени с аксесоарите на „благополучието“. Разликата е че се навлиза във все по мрачна душа. Вече не разговаряме, не обменяме идеи, а пресметливо мерим стойността на предметите си. Щастие е да имаме по скъпото от другия. Стойността е добавена, но изкуствено, извън нея, този човек не е ценен.

Масонството отхвърля догматичното учение и помага на съвременният индивид да се научи да мисли за себе си в духовен и нематериален начин на разсъждение и действие. Не случайно братството се събира в ложи като смисъл на работа в екип, самоусъвършенстване и обслужване на цялото човечество. Всеки човек е специален и е способен на невероятни неща, ако има воля да опита, без страх и без да мисли „какво ще кажат другите“. Живеем в свят на измамата на сетивата. Подменят се духовните ценности. Дали често и честно се замисляме какво ще стане с нас, ако разгледаме пред себе си илюзиите, които ни възпират от целите ни? Фантазията, че сме богати, че имаме повече пари от другите? Удобно е човек да бъде на върха на стълбата и да не поглежда надолу, но дава ли си сметка какво основно е загубил, когато е „спечелил“ много в сметката си. Това ли е нещото, което ни прави толкова велики в собствените ни очи? Смятаме се за важни, защото така сме решили. Защо хората са единици и каквото правят го правят въпреки останалите – масата, а не благодарение на хората.

 

Memento mori – помни,  че си смъртен.
Ситият на гладен не вярва, живият не разсъждава, че един ден няма да съществува на тази земя. Живот в сенките, с карти, удобно е да си в този театър, реалността е загърбена, илюзията е пълна. Дали не е защото ходим рядко на гробищата. Единственият физически спомен за отминал живот. След повечето остава единствено камък с надпис. Да видим какво ни чака и някак да осъзнаем, че сме за малко тук сред другите и лесно рушим. Човек внезапно се променя след опредена възраст или шоково събитие в живота му и става по сантиментален, по чувствителен и значително по философски настроен. Дали не е защото все пак е осъзнал, че не му остава много на тази земя, в този му вид и започва да си признава, че някога е сбъркал, а сега, все още може да компенсира грешката си. Споменът на отминалите ни действия връхлита все по често с приближаването на личния ни Армагедон. Пред себе си човек няма как да отрече решенията си, които е взимал. Както и да отрече усещанията, които е създал. Думите с които е съсипал или заблудил. Когато парите вече нямат значение, когато всичките имоти нямат значение. Когато дори пирамидите си стоят на мястото, а мумията отдавна е забравена, осъзнаването, че материалното богатство не е било в основата на живота е по смазващо и от светлината в края на личното си пътуване. Възприятието на реалния свят е чрез следването на своята вътрешна истина чрез духовно възприятие, водещо до божествено просветление, но вече няма връщане назад. Махалото вече е спряло.
Какво спечели жената, бизнес дамата със своето поведение към мен. Нищо. Абсолютно нищо не спечели, но тя е затвърдила самооценката към себе си вероятно, като точен и безкомпромисен лидер, умеещ да работи с хора и да ги управлява. След време може и да разбере, какво е сторила тогава, много пъти тя ще преживее собственото си отношение към нея.
Какво спечелих и какво загубих лично аз: печалбата ми е, че разбрах, че не трябва да разчитам на никого, освен на себе си, но не и да се поставям в превъзходна позиция пред останалите. Както бях правил. Открих много нови хора, от различни националности, които се съгласиха да ми помогнат в труден момент. Замислих се за приказките си, действията си. За причината и следствията от тях. Какво загубих – вяра в сънародника ми, изненада от действията му. Имал съм грешни очаквания.
Замислих се още по назад: Първият човек, който ми подаде ръка, в професионален план, беше българо-сириец. Неговата помощ към мен, като вяра в способностите ми да ми предложи работа, ми отвори много врати, срещнах се с много нови хора, натрупах нов опит. Тогава бях на 19 г. Следващата подадена ръка, беше от германец с руски произход, отново нови възможности, нов опит, ново начало. Трети път – грък повярва в мен, покани ме за съвместен проект, отново нещо ново за мен, нови възможности, нови хора. Нещо липсва – къде е българина, сънародника? Трябва ли винаги да сме като толстолоби, да се борим срещу течението, за да постигнем нещо. Има ли проблем в национален мащаб с подаването на ръка? Този урок го помня и когато съм в обратна ситуация, а това се е случвало, се опитвам да помагам на нуждаещия се. Защото считам, че е правилно. Прост жест, който може да промени в положителна посока другия човек.

 

ПП
Какво ще направи човек, ако знае че утре е последният му ден? За много този ден идва неочакван и внезапен. А ако се знае? Какво ще промени в съзнанието си, действията си. Профанът може и да изтегли милионен кредит и да прекара неземно последните си часове, а който ще го изплаща, да му мисли. Какво ще направи един масон за последно?
В прослава на Великия архитект на Вселената!

 

Градеж на брат Мартин Димитров, ложа „Сговор 92“

 

Разработено от Creative Design Ltd.