Из историята на френското свободно зидарство

 

Габриел Арие

 

Сп. „Свободен зидар“, кн. I, 1922 г.

 

(Градеж, четен в трите Софийски ложи.) 

 

(Бел. ред.  Ложите са „Светлина“, „Заря“ и „Сговор“. Правописът е осъвременен.)

 

Известно ви е, че английското свободно зидарство (и онова на Съединените Щати) не признава френското. То се отказва даже да има официални сношение с него, като го обвинява, че не останало вярно на духа и буквата на тая институция. Великият Майстор на Великата ложа на Франция, Предпочтеният брат Велхов, е публикувал в американското зидарско списание The Trestle Board една студия (февруарската книжка от 1921 г.), в която се опитва да отхвърли това обвинение. Тази студия е излязла и в отделни брошури на френски език, и такава ми изпрати брат Алберт Лантоан от Париж. Този труд интересува и българското зидарство, и затова намирам, че ще е тук от полза, да дам един кратък извод от него.

Понеже схващането, което имат за Свободното зидарство във Франция и другите латински страни, не е същото, както в англосаксонските, мнозина мислят и заключават, че тези две схващания съставляват и едно различие в принципите. Това не е така, и за да се докаже, достатъчно е да се хвърли един поглед върху историята на учредяването и развитието на тази институция във Франция.

 

Учредяването на свободното зидарство във Франция бе тъмно и опасно. Тъмно бе затова, защото тайната на събранията се запазваше грижливо, като се избягваше да се дава гласност на работите им; опасно бе, защото публичните власти не симпатизираха на зидарството. Изглежда, обаче, че първата ложа е била учредена през 1736 г. По отсетне са били основани още три ложи, обаче те са били всички под лондонското послушенство. Тяхната групировка носи името на Великата английска ложа и чак през 1755 г. това послушенство се е нарекло Велика ложа на Франция, след което в 1775 г. е получила своята окончателна конституция при дейността на Люксембурския Херцог. Чрез тая конституция се основава Велика национална ложа, която отпосле се нарича Велик ориент на Франция, под първомайсторството на Херцог дьо Шартр, после наречен Philippe-Egalite.

В 1804 г., бр. де Grasse-Tilly основава Върховния съвет на Шотланския обряд, който съществува и до днес. Този върховен съвет, първоначално съставен от висшите степени, в скоро време уреди ложи от I до III ст. или тъй наречените Сини ложи. Тези сини ложи, управлявани от един съюзен съвет, отпосле са получили своята пълна автономия, и в 1904 г., образуват вече Великата ложа на Франция (Шотланския стар приет обряд), чиято конституция е послужила и за образец на българското зидарство.

Тези три организации: Великия ориент, Върховния съвет на Шотланския обряд и Великата ложа на Франция, не са живели винаги в добро разбирателство. Обаче днес, техните отношения са едни от най-коректните, никакъв облак не затъмнява техното разбирателство, и те макар да имат специални тенденции, представляват от себе си едно великолепно на­ционално единство.

Англосаксонското зидарство не иска да признае френското. А защо? За да разберем това, трябва да проследим по-отблизо неговата история.

Щом се появи свободното зидарство в Франция, то обезпокои както мирянските, тъй и духовните власти. Силите които действат в тъмнината, не обичат ония, които мислят на сянка, защото те се страхуват от възможната опозиция на умните хора. Първата була на Папа Климент XII (от 28 април 1838 г.) потвърждава този страх с тези думи:

„Ако свободно зидарските сдружения не вършеха зло, те не биха имали тази омраза към светлината“.

Даже в Англия, английската църква се обезпокои. Стори й се, че в английската зидарска конституция на Андерсън от 1723 г. не беше достатъчно застъпен религиозният характер на зидарската институция; стори й се, че някои членове от тая конституция дават повод за тълкувания противни на свещените книги. Оттам се роди това, което се нарече Големата схизма между старите зидари, които поддържат една неизменна набожност и модерните зидари. (Бел. ред. Авторът има предвид двете велики ложи:  основаната през 1717 г. Велика ложа на Англия (на модерните) и основаната пред 1751 г. Автентична велика ложа (на древните). За тяхното обединение през 1813 г. са били необходими цели 66 години.)

Тези последните не издържаха борбата, та в 1813 г., Великата английска обединена ложа освети, чрез своя обредник, свято вярване в Бога и верността си към култа, чрез религиозни формули и библейски текстове, възприети в него. Така се запечати в Англия договора между зидарството и религията; договор, който е бил строго съблюдаван и от двете страни до там, че множество английски пастори са членове на работилници и изпълняват с еднакво усърдие както своите зидарски, тъй и своите религиозни задължения.

През целия XVIII век френското зидарство даде на католическата религия същите гаранции на уважение и подчинение, каквито и английските ложи бяха дали на англиканската църква. И то приемаше свещениците с голямо удоволствие, като често дори ги освобождаваше от встъпителните такси и винаги така също ги освобождаваше от обичайните формалности предвид на сана им, който се считаше като безспорна гаранция за тяхната почтеност. До тогава не е имало никакви неразбирателства между духовенството и свободното зидарство. Често пъти когато някой свещеник имаше да помогне на нуждаещите се, апелираше към Корубата на вдовицата. Прочее, очевидно е, че ако работите в ложата биха имали антихристиянски характер, свещениците, които бяха нейни членове, не щяха ли веднага да откажат своето сътрудничество?

Щом е така, защо католицизмът се бои толкова много от зидарските събрания? То е затуй, че той се бои, да не би, чрез философските им изучвания да се разклатят неусетно основите на догмата. Свободните зидари, на второ място, са записали търпимостта (толерантността) между съществените белези на ордена си; ала, да бъдеш католик, без да бъдеш сектант, това бе за Рим едно престъпление. Римската църква ненавижда зидарството, защото е едно тайно сдружение. Но, ако това тайно сдружение беше се подчинило на нейните инструкции; ако то изпълняваше нейните заповеди, тя не би го преследвала, а напротив ̶ би го подкрепяла, както го е правила с едно друго тайно сдружение от XVII век, което Людвиг XIV едва можа да разтури. Значи, търпимостта (толерантността) на зидарството е, която я шокира и възбужда нейния гняв. И защо тогава да се чудим, че именно за това държане на Рим, една грамада от независими умове дойдоха и се сгрупираха около зидарския триъгълник? Тия, които, както в Англосаксонските страни, не са били изложени на незаслужени религиозни преследвания, трябва да разберат този антиклерикализъм, за който френските ложи се обвиняват, като че ли той съставлява , главната цел на техните занятия. Следователно, преди да се критикуват тези, които се защитават, требва да се имат предвид нечестните действия на техните нападатели, и тогава чак да се приеме, че френските зидари, които твърде много и твърде дълго време са страдали от силните и са търпели жестоки атаки на противниците си, понякога са превишили границите на допустимото, в случай на победа.

За да докажат, че уж атеизма е в основата на френската зидарска доктрина, противниците й споменават философите, които са били нейни членове: Лаланд, Монтескьо, Волтер, Хелвеций, Кондорсе, д’Аламбер, Дидеро, Шамфор, Франклин и много други, когато никой от тия горе цитирани не се е показал демонстративно за атеист. Напротив: самият Волтер не е преставал да твърди своята вяра в Бога; даже Енциклопедията не съдържа нито един ред против католическата религия. Но всички тия философи са искали да разширочат полето на човешките знания, искали са да позволят на мисълта да не се спира пред границата на догмата  ̶  и там е грехът им, според както схваща католицизма. И ако тези велики люде са извършили тоя грях в ложите, то причината на това е пак нетолерантността на Рим, защото не са намерили друго убежище, за да дадат свободен простор на човешката мисъл.

Щом като свободното зидарство почиташе законите и религията, как можеха да го обвиняват, че то е подготвило френската революция? И тук пак ние не се намираме пред един предумишлен план. Както зидарството стана антиклерикално (а не антирелигиозно, което не е едно и също), защото то беше толерантно, така също то се намери в разрез с тогавашния политически режим, понеже защитаваше принципа на равноправието между хората. За да си обясним и тоя разрез с режима, нека си спомним тоя XVIII век, в който всеки големец можел да заповяда да се бие един Волтер, само за това, че не му се харесвало нещо от съчиненията му, и когато всякой подобен власт имащ е могъл да изпрати в затвора един писател (Бомарше) само за това, че се помислил за осмян в едно от съчиненията на тоя писател.

Революционното движение не бе резултат на едно съзаклятие, замислено между колоните на зидарските храмове, а бе избухване на един народен гняв, излъган и дълго време задържан. Както не бихме могли да излъжем свещениците, които участваха тогава в зидарските храмове, за някакви си противохристиянски действия, така не можем да допуснем, че принцовете с благородна кръв, велики люде на Франция и високопоставени личности, които тогава са били членове на нашата институция, са могли да съдействат в ложите за комплот срещу царската власт. Ние не бива да забравяме, че френското зидарство от края на XVIII век не е приемало само философи и мислители, но между членовете му, между многото свещеници и поети, като Флориян, Руше, Беркен е имало още принцове като: Херцог дьо Шартр, Граф д’Артуа, Великия Вюртемберски Херцог, военни лица, като Лафайет, съдии, артисти, лекари, учени, музиканти, адвокати и пр., всички абсолютно привързани към царската власт. И може ли да се допусне, че зидарството, с такива контингенти, е могло да конспирира против царската власт и да е приготвило нейното падане?

Напротив, далеч от мисълта да се бори срещу установената власт, свободното зидарство е требвало да търпи общия гнет, когато новоустановената власт наложи на страната през целия XIX век.

Наполеон I направи от свободното зидарство един официален институт, като му наложи като Велик майстор брата си Жером Наполеон и като негови помощници зетя си Мюра и верния си служител Камбасерес. И това не повреди на прогреса на зидарството, напротив никога преди то не е имало такива грамадни успехи. Великия ориент е броял 905 ложи, от които 69 военни. Маршалите и генералите от империята допринасяха за неговия блясък, и ние виждаме да се зачисляват като зидари маршал Келерман, маршал Масена, маршал Лан, Дук дьо Монтебело, генерал Ожеро, маршал Лефевр, маршал Брюн и колцина още, между които и прочутият Фуше, министъра на вътрешните работи.

Свободното зидарство е трябвало да страда след това под деспотичния режим на Бурбоните, също както се е подчинило на дисциплината на империята. Людвиг XVIII разрешава на маршал Макдонал, Тарантския Дук, да стане Велик майстор, но при условие „че той ще отговаря за предаността на зидарството към Височайшето му семейство“.

Карл X е следвал същата политика, и така виждаме херцози и благородници на Франция да нахлуват във Великия ориент и Върховния съвет.

Людвиг XVIII държеше към свободното зидарство едно поведение скрито агресивно, обаче, Наполеон III възприема политиката на Наполеон I. Той налага като Велик майстор на Великия ориент братовчеда си княз Мюра. Но от половина век насам, революциите измениха народния манталитет: Работника, чрез освободителното движение в 1848 г., става вече граж­данин, който има право на политическо мнение, и го изказва с гласа си в дена на изборите. И буржоазната класа добива свободата на действие и мисъл, особено в религиозно отношение. От този момент и зидарството почва да отрича правото на властта да се разпорежда с него. Вследствие на това, властта, за да се наложи, е потърсила опора на църквата, която от тогава е взела вече надмощие, което се е чувствало от народа навсякъде: в училищата, както и в държавната машина. Свещеника, който е станал преди всичко служител на Рим, има вече повече власт, отколкото е имал всеки други път до сега.

При първата империя, двореца и Ватикана бяха свързани само с един конкордат, ̶ при втората империя става вече един формален съюз помежду тия власти, и свободното зидарство е било сега вече официално афоресано от Папа Пий IX. Тогава вече то започна открито своята антиклерикална борба, и то по-начин деен, прецизен и неумолим. Ако го обвинили в нетолерантност, требва да се знае че, то не е имало оня спокоен живот, както чуждите зидарски организации, които са можали да опазят своите антични традиции, понеже са се развивали при по-постоянни режими, които не са кръстосвали съдбата им? Нетолерантно стана зидарството, едва когато се касаеше да се самозащитава.

Но както във Великият ориент, тъй и във Великата ложа на Франция, конституциите са ясни върху тая точка. Конституцията на В. О. в своя чл. I казва: „Свободното зидарство има за свой принцип взаимната толерантност, уважение към другите, и към себе си и абсолютна свобода на съвестта„; а конституцията, на В. Л., която е същата като българската, гласи: „Свободното зидарство не допуска между своите последователи никакво различие по народност, раса, вяра, убеждение, състояние, съсловие или обществено положение„.

Неприятелите на френското зидарство, обаче, не са се задоволили само да го обвиняват, че отхвърля всички религии, всека вяра изобщо, но преструват се още да вярват, че то е атеистко. Как се е разпространила тази мълва? То е главно след прочутото решение на Великият ориент, в 1877 г., като се изхвърля чл. 1 от конституцията му, в която гласеше: „Свободното зидарство има за принцип съществуването на Бога и безсмъртието на душата„. Това, обаче, демонстрация на атеизма ли е ? Ние не вярваме.

Великият ориент е помислил, че една конституция, която има в програмата си целта да не поставя никаква граница при търсене на истината, нямаше право да тури граница на мисълта на човека, даже когато се касае за въпроси, които се докосват до вярата. Всяко едно твърдение, каквото и да е то, съставлява една догма, а ние знаем, че винаги в името на догмите стават всички отлъчвания и братоубийствени борби. Решението на Великия ориент трябва да се тълкува тъй: Всеки профан, който не вярва в Бога, не бива да се отхвърля, заради неговото невярване, също така, както и един верующ профан не бива да се приема хладно, поради това, че е верующ.

За англосаксонците това съставлява една толерантност, която те отказват да разберат и понеже взетото решение на Великия ориент е имало за последствие да се заличи от ритуала всякакъв спомен за Великия Архитект на Вселената, те съглеждат в тоя факт не само едно унищожение на религиозното верую, но и един голям атентат срещу зидарския обряд.

Трябва ли в наше време, когато разума все повече и повече става господар на света, зидарското братство да остане да зависи от една формула и да бъде компрометирано само зарад един спор на думи? Не бихме ли могли и ние да упрекнем англосаксонското зидарство, че се привързва повече към буквата, отколкото към духа на нашия орден ? Ето ви един пример: през ноември 1913 г., в Париж се учреди нова Велика ложа, под названието Велика национална независима и редовна ложа на Франция и колониите. Това послушенство имаше само две ложи. Но достатъчно беше, щото това послушенство да възприеме формулата за Великия архитект на Вселената и да сложи Библията върху олтара на работилницата си, за да бъде веднага признато от Великите ложи на Англия и на Съединените Щати. Ние не искаме да кажем, че тази Велика национална ложа не заслужава тая чест, но сме принудени да констатираме, че за да я признае, и с това да докаже с нея своята солидарност, англосаксонското зидарство се е ръководило само от един въпрос на формула, и само от един въпрос на формула.

Поради традициите, които изложихме, би могло да се помисли, че френското зидарство е станало едно дружество на свободно мислещи или че е дружество само с политическа ориентация.

Ние вече казахме, че френското свободно зидарство практикува и ще продължава да практикува свободна мисъл, освободена от всяка догма, а това не е никакво волномислие.

Колкото се отнася до интересите му към обществените работи, това то върши с един вид гордост. То не мисли, че съзерцанието в работилниците ни требва да ни доведе до мечтателност и да ни накара да забравим чувството за действителността. Хората не требва да стават по-мъдри само за да се затварят в своята мъдрост, като в кула от слонова кост, а требва със спечелената опитност да помогнат на народа си да не се затваря в един ограничен хоризонт, но да стане една жива клетка на човечеството.

Ето така френското зидарство разбира дълга си.

Никое свободно зидарство, даже в навечерието на Световната война, не е схванало братската си мисъл, както това направи това френското. В момента, когато се обяви войната, тя завари Великата ложа на Франция, която от месеци вече изучаваше средствата за едно френско-германско сближение. Химери, ще каже някой. Но скръбно е, че и други народи не са се занимавали с подобни химери. Символическото братство би било само една басня, ако не съответства на едно братство по дух.

Тоя човек, който живее отвъд океана, може да си прави същите знакове, като мене, но той ще стане в действителност мой брат само тогава, когато в мисълта си за освобождението на човешкото същество мисли също тъй, както и аз мисля.

Всемирното свободно зидарство не бива да бъде задушено от прекомерното и суеверно значение в спазване известни срички и формули. Еднаквите срички, произнасяни от уста, които иначе не се разбират, не създават още общият език. Само когато духовете се устремят към еднаквия дух на благородството и добротата, само тогава ще се срещнат и разберат във всички точки на земното кълбо. И именно към тая цел френското зидарство се е стремило и ще се стреми и за в бъдеще.

От този кратък очерк из историята и целите на френското зидарство може би и българското зидарство да извлече някоя поука. Поне с такава цел го написах.

 

Aperçu historique de la Franc-maçonnerie de France, par le Fr. G. Arié. — C’est un aperçu du livre du G. M. de la G. L. de France, le fr. Bernard Wellhoff, sur l’Histoire de l’origine et du développement de la Franc-maçonnerie en France.

 

Бел. ред. Статията разглежда причините за непризнаването от страна на Обединената велика ложа на Англия на Великата ложа на Франция, на Великия ориент на Франция и другите френски велики ложи с изключение на една. Тя представлява особен интерес и за историята на Великата ложа на България, основана през 1917 г. Причина за това е, че Светлината в нея е внесена именно от Великата ложа на Франция и тя е нейна ложа-майка. Поради това ВЛБ (1917 г.) принадлежи на франкофонското масонство пространство, което е причина, или една от причините, тя да не получи признание от ОВЛА. Това е проблем, който се дискутира, интерпретира и до днес. Френското масонство оказва силно влияние върху развитието на българското масонство до Втората световна война. Тук обаче, трябва да подчертаем, че Великата ложа на България признава безусловно съществуването на Великия архитект на Вселената, с което от момента на създаването си тя изпълнява основното изискване за получаване на признание от страна на Обединената Велика ложа на Англия.

Разработено от Creative Design Ltd.