За отвеса

 

Както всяко начало е трудно, така и аз прекарах доста време в размишления за най-удачната тема, като за първи мой градеж.
Защо се отдава такова значение на този инструмент…
Всеки знае, че в профанския свят, ползването на отвес е за правилно изграждане на вертикални стени, които трябва да бъдат под 90 градуса спрямо основата си. От друга страна, по този начин, всеки камък тежи точно на мястото си и натиска този под него, както и поддържа този над него. Така стената ще бъде здрава и геометрично правилна.
Възприемам идеята за масонския отвес, като нещо по различно от класическия зидарски инструмент. При положение, че се намирам в спекулативното зидарство, а не в оперативното, то и идеята за смисъла на уреда е различна от стандартната.
В края на всеки ритуал, в отговор на въпроса на Майстора на ложата „…как трябва да действат Свободните зидари“ Вторият надзирател изрича: “С Отвес в ръка, уважаеми майсторе“…. При поредното изричане на този диалог, се замислих какво всъщност е Отвеса за масона.
Моето възприятие за масонският отвес е като символ на Истината. Единствената и реална Истина – такава каквато е. Истината е в центъра на стабилността. Всяко изместване извън този център е неистина, защото няма стабилност. Отвесът започва да се движи в някакви хаотични отначало трептения, впоследствие ще се опитва да намери отново центъра си, ще се движи със спираловидни движения и ще спре, когато всички сили са равнопоставени. Тогава стабилността ще бъде единствено в центъра. В точката. Всичко извън тази точка ще е в кръга. Кръгът е времето, което ще е необходимо Отвеса да се стабилизира и да бъде абсолютно балансиран в Точката.
Какво на практика е Истината и какво е Лъжата. Лъжа е всяко неистинно твърдение, различно от Истината. Истина е всяко реално доказуемо съществуване на човек, предмет или действие. До тук добре, на практика нищо ново не казвам. Как обаче всеки човек създава света си, в който живее. Защо хората сме толкова различни, с толкова проблеми и как възприемаме всичко около нас. Тук опираме до егото на всеки от нас. Като разумни човеци, отделният индивид има мисли, разсъждения, фантазия и въображение. В огромен процент от случаите, реалността на индивида и неговата фантазия, не намират допирни точки. Съответно се получава неудовлетвореност от това, къде се намира и какъв е. Следва вътрешен конфликт и съзнанието се фокусира основно към негативно отношение към видимия свят и като компенсация се създава Лъжата.
Хората лъжат с цел, избягване на наказание за нещо лошо , което са направили. Отвесът се премества от центъра си – изместване на проблем от неговия зародиш. От началото те осъзнават, че изкривяването на Истината и замяната ù с нещо друго, води до комфорт. Комфорт на тялото, на материята. Дори радост, че другият, слушател например, е повярвал на „новата“ истина. Дали съзнателно или не, дори децата на първично ниво, осъзнават, кога са направили нещо неправилно и опитът им да омаловажат или прикрият действието си, е чрез най първичното – Лъжата. Създават нова „псевдоистина“ и физическото наказание, конфликт, се отменя. Това, което се случва на практика, че се създава нова, паралелна реалност с нови правила, наложени от лъжеца. По неприятното е, че се получава сблъсък на енергии от реалният свят със света от псевдореалноста. Резултат е, конфликт за човека. Чрез неистината изричаме несъгласие с реалността и се опитваме да я променим пред останалите, но всъщност, след определено за всеки човек време, лъжата действително оживява.
Проблемите са простички, но ясни: нещо се случва на създателя на заблуда. Какво точно зависи от големината на греха. Например, някой е излъгал, защо е закъснял за среща. Това е една от най често ползваните лъжи, до степен, че вече е едва ли не нормално да се измисли някаква уникална история, какво ни е възпрепятствало да сме точни. Получателят на оправданието приема историята за вярна и това не е проблем. Закъснелият се самоуспокоява, че му се е разминало. Но! Не след дълго, дори още в същия ден, лъжецът бива излъган или наказан на свой ред, от неочаквано място. Примерно отива да си плати или да получи нещо което очаква, но не се получава, защото той трябва да получи същото, което е дал, когато е лъгал – някакво неудовлетворение, точно това, което е получил и излъганият. Ако при децата лъжата е все още неосъзната, то при възрастните тя в повечето случаи е продукт на обмислено решение. Излъгалото дете, като наказание от Вселената ще получи някоя драскотина, но разумният човек няма да се размине с нещо толкова просто. Той трябва да получи някакво страдание, за да осмисли грешката си. Някой би казал, е чак пък да страдам, заради това, че съм закъснял с 10 мин… Реално не е проблемът в закъснението, а в интeрпретацията на Истината, защо е закъснял. Какво толкова – 10 минути…Ще се промени ли нещо в човека, ако каже простичко, „Извинявай, успах се, не си разчетох времето“…
Тук опираме до егото: Какво ще си помисли другият, ако му кажа истината, че се успах. Никой не знае какво ще си помисли другият. Но няма да има преиначаване на това, което е било. Отвесът ще остане точен в центъра на стабилността.
Преди малко споменах, наказание за лъжата под формата на драскотина например, но реално наблюденията ми са, че наказанието може да бъде с различна сила, в зависимост от силата на нашето осмислено прегрешение. Има един любопитен феномен от както свят светува, дори описан в светите книги, известен като: „Каквото посееш, това ще пожънеш“, „Не прави това, което не искаш да ти направят“ и подобни… Какво всъщност значат тези поговорки.

Реално това са приказки за причината и следствието. Всяко действие освен моментна реакция има и отражение във времето и точно за нас хората, проблемът е във времето и късата ни памет. Конкретен пример. Човек си присвоява нещо, дребно, дори и не много ценно, (не всичко ценно е скъпо, както и обратното), но е чуждо. Това, което се случва е следното – сблъсък на енергии. Чуждият предмет е с енергията на законния си притежател. Той го е платил, дал е нещо в замяна на този предмет. Последният става буквално, енергийно разбира се, част от собственика си. При кражбата, крадецът получава насила този предмет, но освен физическото му придобиване, нарушителят получава и допълнителна енергия. Енергията от откраднатия предмет на реалният собственик.
Имам собствена теория, че всяко човешко същество, може да има единствено и само 100% енергия. За кратки периоди от време е възможно увеличаване или намаляване на тази енергия, но не е възможно постоянно да има над 100%. Т.е. човек има 100%, но при нерегламентирано присвояване, се събира енергията на крадеца + енергията от предмета. Примерно 110% обща енергия. Това уточнение е важно, за следващата ми теза.
Какво се случва с крадеца. Да, той е разклатил Отвеса. Центърът е изместен и е запратен във Времето. Радостта от придобитото е голяма, защото, забележете, е получено нещо, без да се плати физически. Без да се даде нещо в замяна за получаването му. Предметът бива продаден или се ползва, като на първи поглед, всичко е точно, защото никой не е разбрал, Истината е скрита. За месец, два, или за някакъв срок от време, „проблем“ няма. Крадецът дори може пак да присвои нещо. Вселенският разум чака. Дава се отсрочка на заблудения, да проумее своята грешка и да поправи стореното. Отвесът се движи в кръга…бавно…времето за корекция намалява и в момента в който Отвеса се стабилизира, нещо се случва с крадеца…Внезапно той губи друг предмет на материална и енергийна стойност в пъти по голяма от откраднатото. От 110 % енергия, остава с 80. Моментът в който човек остава с по-малко енергия, е времето за ново осмисляне и преценка, „Защо на мен ми се случва нещо лошо…“. Неприятното е, че са единици хората, които си дават сметка за вече извършени дела, както и да осмислят дали са навредили по някакъв начин на някого… Често, много често дори, не мислим за причината, създала следствието, от което впоследствие страдаме…
Загубата може наистина да е в материално изражение и това е отличният вариант за наказание. Проблемът е, че поради срока, даден ни от Вселената да коригираме своята грешка и до получаването на наказанието ни, е изминал толкова дълъг период от време, че с нашата удобно къса памет, не можем да си дадем сметка, защо ни се е случило нещо неприятно. Обвиняваме всичко и всички. Отново eгото. Не желаем дори да спрем за секунда и да се замислим над себе си и честно да си признаем всички грешки, които сме направили. Да си ги признаем пред себе си. Не си ги признаваме защото смятаме, че сме безгрешни и признанието „аз сбърках“, ни прави слаби в очите на другите. Хубаво е да се замислим, толкова ли е важно как изглеждаме в очите на хората. Доста голяма абстракция е мнението на непознатите хора. Реално нас ни интересуват от един до пет човека, пред останалите сме с маска и „безгрешни“. Но създаваме Лъжа. Отвесът не е в центъра си. А той се стреми към него. Кръгът на времето ни притиска със своят срок. Срокът на Времето – моментът в който можем да се извиним, крадецът да върне откраднатото, да кажем истината, такава каквато е. Да възстановим енергията си обратно на 100%. Защото всичко над 100, ще ни се вземе или ще си отиде по начин, най-неочакван, дори болезнен и в най неприятен за нас момент…
Казваме, че на някой му се е разминало. Никак даже. Просто махалото се движи и рано (спрямо човешките ни представи за време) или късно, всичко ще се балансира отново на 100%. Рано – наказанието ще застигне извършителя, било като отнемане на нещо материално от него или ако не разпознава сигналите на Времето, може да има здравословни проблеми. Късно – възмездието се стоварва върху поколението му.
Има решения, действия и последствия от тях. Като масони, ние трябва да сме готови да поемаме следствията от своите мисли и постъпки. Все пак сме само хора и казваме, нормално е да се греши. Да, но като разумни същества трябва да извличаме поуки от действията си и ако сме сбъркали да си го признаем, извиним и коригираме.
Лъжа, измама, убийство – дори никой да не разбере, дори потърпевшият да не научи никога, са нарушени законите на Великия архитект на Вселената. Не е важно друг да разбере, важното е че ние знаем и Великият разум също. Останалото е прах в очите на другите.
Във Вселената няма милост. Има баланс и всичко се стреми към този баланс. Нарушителите на баланса ги чака едно единствено нещо и то е вечна самота. А в тази самота, ще има вечно Време за признание пред себе си на всички грешки. В тази самота се изживяват всички негативни емоции, които сме създали със своите приказки, действия или бездействия. Има преживяване на мъката, създадена от нас, но усилена в десетки пъти…Всеки път като сме обръщали глава или сме наранявали някой, в тази самота ще го преживяваме отново и отново, до пълното ни пречистване…◊

 

Градеж на брат Мартин Димитров, ложа „Сговор 92“

 

 

Разработено от Creative Design Ltd.