Единство на етическото и естетическото в масонството

 

 

Терминът „етика“ произлиза от древногръцката дума „έθος” която според Омир означава обикновеното място на обитаване, общо жилище, а по-късно придобива значението „навик, нрав, характер, темперамент, обичай“. Възникването на термина „етика“ и превръщането на етиката в отделна систематизирана дисциплина е свързана с древногръцкия учен Аристотел (384-322 пр. н. е.).

Етиката според Аристотел това е „философията свързана с човека“. Нека си спомним, че терминът „Философия“ от гръцки означава „любов към мъдростта“. По аналогия с термина „етически“ и за по-точен превод римският оратор и философ Цицерон е съставил думата „морален“ (moralis) – той пише за морална философия. По-нататък от прилагателното „морален“ е било образувано съществителното „морал“ (moralitas) което се явява латинския еквивалент на древногръцкия термин „етика“. По същия начин в българския език думата „нрав“ произлиза от прилагателното „нравствен“ и термина „нравственост“. Термините „етика“, „морал“, „нравственост“ са близки по смисъл, някои даже ги разглеждат като синоними.

Античните мислители Зенон и Епикур (родоначалниците на стоицизма и епикуреизма, две важни философско етични традиции в европейската философия и култура) разделят философията на логика, физика и етика следвайки традициите на платоновата Академия.

Логиката формулира законите за правилното мислене и представлява своеобразен канон на разума. Прилагането на разума към областта на необходимостта и познаването на природните закони съставляват физиката. Прилагането на разума към областта на свободата и опознаване на законите й съставляват етиката.

Един от съвременните автори определя етиката като раздел от философията, изучаващ феномена морал, който е един от основните способи за нормативно регулиране на действията на човека в обществото. Аристотел определя човека като обществено същество (зоон политикон) тъй като човек не може да живее сам извън общността на себеподобните. Това се дължи на едно важно обстоятелство: опитът на човечеството е фиксиран от външната форма във съвкупността от предметите на материалната и духовна култура. И всеки човек може да се превърне в представител на своя вид Homo sapiens, единствено ако усвои в определен обем и възпроизведе този опит. Само обучението и възпитанието оформят човека от неразумното дене. Това което наричаме „човешка природа“ е социален (обществен) и исторически феномен“. Тази важна роля на обучението и възпитанието е била осъзната още в древността.

Човек не може да живее в обществото и да бъде напълно свободен от него. Живеейки в социалното си обкръжение, човекът е длъжен да съгласува личните си желания и постъпки с това какво се очаква от него и какво може да му позволи обкръжаващото го общество. Възможни са два крайни състояния: човек, който пренебрегва обществените интереси заради личните си може да стане обществено опасен (престъпник) и човек, който изцяло се отрича от собствените си интереси, служейки на обществото, може да остане неудовлетворен, нещастен и да загуби интерес към живота. Как може да обединим личното стремление към щастие с изпълнението на обществения дълг? Проблемът за най-правилния избор на жизнена стратегия, която трябва да бъде „златна среда“ между порочните крайности и представлява един от вечните проблеми на етиката, проблем който всеки масон е принуден да решава.

Един от изтъкнатите мислители на ХХ в. Ерих Фром (1900-1980) определя етиката по следния начин: Всяка наука и изкуства имат теоретически и практически страни. Например теоретическата част на медицината е знанието за това как е построено човешкото тяло (анатомия), как въздействат различни химически вещества върху функционирането на човешкия организъм (фармакология) и т.н. Практическата страна на медицината е осигуряване на здравето. По същия начин теоретическата страна на етиката това е опознаването на човешката природа, а практическата това е изкуството да живееш. „.. самият живот е изкуство, което всъщност е най-важното и в същото време най-трудното изкуство за човека. Негов обект не е една или друга специализиране дейност, а самата жизнена дейност, т.е. процеса на развиване и реализиране на всички потенциали на човека. В изкуството на живота човек е едновременно художник и модел, скулптор и мрамор, лекар и пациент.

„Изкуството на живота“ може също така да се определи и като „изкуство да бъдеш щастлив“. Определението на Фром може да се съпостави с мислите на френския писател и философ от ХVІІ в. Сент-Евремон: „Щастливият човек, това е виртуоз, който не само живее своя живот, но и го създава, както художника създава произведение на изкуството“.

Аристотел определя етиката като философия за човека, а Епикур свързва философията със щастието:  „Който казва, че да се занимаваш с философия е все още рано или вече твърде късно е все едно да каже, че да бъдеш щастлив е все още рано или вече късно“ („Писмо до Манекей“)

Фром пише за „изкуството да се живее“: ако си припомним, че някои автори определят естетиката като философия на изкуството то тогава ще стане ясен още един взаимосвързан аспект между етиката и естетиката (освен по-горе упоменатата обща философска идея за триединството на истината, добротата и красотата).

От античността до днешни дни мислителите различават в човека две начала – разум и чувство и съответно два вида познание. Познание на разума (νόησις) се противопоставя на познанието на чувствата (αΐσθησις). Тези понятия позволяват мислителите да бъдат разделени на сенсуалисти и рационалисти. Това деление запазва значението си до самото появяване на теорията на Кант за двете основи на познанието, а имено синтеза между рационализма и сенсуализма. Терминът „естетика“ произлиза от гръцката дума αΐσθησις и е предложен за немския философ от ХVІІІ в. Баумгартен (1714-1762). Следвайки Лайбниц той откроява три области на духовния свят на човека: разум, воля, чувства. Първите две области се изучават от логиката и етиката. Баумгартен определя естетиката като теория за чувственото познание. Естетиката по този начин разглежда чувствения аспект на възприемане на реалността от човека, отдава особено значение на способностите му да опознава света посредством сетивните органи и преди всичко зрението и слуха. Тъй като едно от средствата за сетивното опознаване на реалността е изкуството, то естетиката се явява област от знанието, близко до изкуствознанието.

Съществуват два модела на опознаване на света – „поетически“ и “научен“. Първият се изгражда от думи или знаци, всеки от които извиква безкраен поток от асоциации; това са думи образи, метафори, отговарящи на единството на противоположностите. Този модел използва мисленето в образи, присъщо на изкуството и съответстващо на сетивното опознаване на света. Образите (многозначни думи, символи) се сплитат със своите асоциативни „полета“, образувайки по сложни образни съчетания. „Научният“ модел се състои от еднозначни думи, съставени от знаци и символи със строго определен смисъл. Тези думи-термини се свързват и разделят следвайки строго закона на логиката. Науката използва мисленето с понятия, забранява противоречията и се насочена към интелекта.

Ако науката на новото време е насочена към покоряване на природата и практическо овладяване на света и постигането на ползи , тогава към „сферата на естетическото се отнасят всички компоненти на системата от неутилитарни взаимоотношения между човека и света в резултат на което той изпитва духовна наслада“. И накрая предмет на естетиката се явява човешката чувственост, която е отговорна за цялостното образно реализиране на човека в света.

Разделянето на културата на наука и изкуство може би съответства на функционалната асиметрия на човешкия мозък, който макар и разделен на две полукълба представлява сам по себе си единно цяло. По същия начин човешката култура, макар и разделена на наука и изкуство е също така единна и цялостна.

Двата начина на мислене са неразривно свързани помежду си. Още Аристотел е отбелязал, че притежанието на чувства (афекти) сродява човека с животните, но разум притежава единствено човекът. Въпреки това чувствата на човека не са тъждествени с тези на животните. Истинските човешки чувства и творческо въображение и образното мислене, така и мисленето в образи трябва да бъдат възпитаване. Средството за развитие на способностите за мислене с понятие се явява овладяването на научните знания, изучаването на историята на философията, историята на развитието на логическите категории. За развиване на образното мислене и формирането на истинска човешка чувственост не съществува друг път освен съкровищата на световното изкуство, което представлява и същността на естетическото възпитание.

Социалната мобилност, дължаща се на икономическия успех или провал се разглеждан като възможност и риск, представляват начална точка за етичните причини за масонското обучение и желанието за усъвършенстване на поведението в обществото като цяло. Томас Брадшоу започва своето пето есе за същността на масонската природа разглеждайки с обществения принцип за изпълнението на дълга с цитат на шотландския философ Хенри Хоум Лорд Камс (1696-1782) „Елементи на критиката“ (1762) в която творба той разкрива тясната връзка между естетическите и етическите форми на вкус:

„Математическите и метафизическите доводи нямат способността да подобряват обществените взаимоотношения, нито са приложими в обикновените дела на бита: но вкусът към изящните изкуства, произтичащ от рационалните принципи, осигурява изящни теми за разговор и ни подготвя за действие в обществото с достойнство и благоприличие“ Лорд Кеймс

Брадшоу признава значението за масонството на призива на Кеймс към читателите на „Елементите на критиката“ за усъвършенстване на общественото им битие чрез изграждането на собствен вкус към изкуството. Изследвайки привичките и по-конкретно масонската етика на битието е неизбежно имайки предвид внимателния подбор на думите на масонските източници.

Процесът на хибитуализация при привързване на морала, балансиран кодекс на поведение са много подробно описани в масонските трудове от края на осемнадесети век. Клаус Хамахер посочва, че свободните зидари са последователи на аристотеловата етика на бита, която Хавахер описва като етика на действието (Einubungsethik)

“Битието“ представлява схващането на Аристотел за “склонност“ (гр. Хексис) и следователно се отнася до придобиването на етически определен начин на поведение чрез повторение, което се нарича добродетел …. Тук ние намираме обърната етика на принципа: ако добрите навици се използват, правилната мисъл ще дойде по естествен път.“

Свободните зидари се придържат към аристотеловата традиция за хексис като фиксирано склонност, която цели намирането на средата и придържането към нея, свързвайки по този начин към концепцията на Аристотел за месотес за изучаване на средницата.

  

Градеж на брат П. К.

 

Разработено от Creative Design Ltd.