Борбата на българите за съединението на отечеството си

 

Ако познаването на миналото трябва да помага на случващото се настояще, то вероятно изучаването на историята би трябвало да е една от най-важните задачи пред разумния човек. Всяка подобна позиция вплита в себе си някаква увереност – че с времето хората не променят своите фундаментални характеристики, поради което хрониките за покойниците следва да са уроци по себепознание за живите.
В историята обаче има всичко – и добродетелност, и низост, и благородство, и подлост, и честност, и безчестие, и откритост, и лицемерие… Един вижда страха, друг – безстрашието. Един запомня доказаната истина, друг – внушената измислица.
Какво да правим с историята, след като тя по никакъв начин не носи онази безотносителност, на която, примерно, се радва таблицата за умножение, не излъчва онази непоклатимост, която се демонстрира от закона за гравитацията? Вчера историята е била една, днес е друга, утре ще бъде трета. Историята постоянно се разхожда, тя е един голям перипатетик. А прави и нас перипатетици – днес с едни мисли, утре – с други. Вчерашни врагове днес са приятели, вчерашни приятели днес са врагове. Те забравят ли предишната вражда, предишното приятелство? Успяват ли наистина? А ако наистина трябва да се забравя, то защо изобщо съществува историята?
С годините възрастният човек често се изпълва с тъга, защото складира в паметта си все повече и повече истории на историята. И не знае какво да прави с тях. Ако ги припомни, някой ще се почувства обиден, ще помисли, че миналото нарочно се извиква, за да бъде посочено с пръст нечие настояще. Ако ги премълчи, миналото няма се свърже с настоящето и няма да му помогне.
Така преминава световното време, което ни застига на един такъв кръстопът. И ни оставя на същия кръстопът.

Предговор от редакцията на сп. „Зидарски преглед“

 

 

 

Този текст е написан по книгата на Артур фон Хун, военен кореспондент на „Кьолнише Цайтунг“ в България по време на Сръбско-българската война, издание април 1886 г.

 

На 6-ти септември 1885 година е извършено Съединението на Княжество България с Източна Румелия. На 8-ми септември държавният глава, княз Александър I Батенберг, подкрепя Съединението с Княжески манифест. Александър Батенберг приема да стане княз на Обединена България, въпреки поетите ангажименти към Русия, Австрия и Германия, както самият той казва в интервюто пред фон Хун:

„Това е единственият път за обединението на България и предотвратяване на гражданска война между българи и мохамедани вътре в страната.“

На следващия ден българският княз е посрещнат с неописуем възторг в Пловдив. Батенберг проявява изключителна дипломатичност, като спечелва доверието на мохамеданското население в България още в първия ден на посещението си в Пловдив.

 

Заплахи, контестации…

Изненадващо за всички в България, не друг, а освободителката Русия се противопоставя на извършеното Съединение и остро настоява за възстановяване на статуквото. Руският император Александър III се обръща към турския султан с настояване да въведе там редовна османска армия. Облаците над България се сгъстяват и войната с Турция изглежда неизбежна. Княз Батенберг нарежда мобилизация. Разгневената Русия изтегля своите офицери от българската армия и я оставя без командване в най-драматичния момент. Ръководството на войските е поето от млади двадесетгодишни български капитани, без боен опит и дори все още незавършили военното си образование.

Вбесеният от българското непокорство руски император нарежда и на военния министър Кантакузин – също руски офицер, да подаде оставка и да напусне България заедно с руските офицери. Не стига всичко това, но за да унизи лично българския княз Батенберг, Русия го лишава от генералското му звание и го отчислява от армията си.

От този знаменит ден 6-ти септемврий се забелязва постоянно, че политиката на руското правителство е устремена против нашата независимост и самостоятелност“

– ще напише година по-късно Стефан Стамболов.

Не само Русия, но и Германия, Австро-Унгария, Франция и Италия се обявяват за възстановяване на статуквото. Но за разлика от нея, те нямат интерес от въоръжен конфликт на Балканите. Османската империя заплашва, че си запазва правото да възстанови с оръжие властта си над Източна Румелия. Гърция и Сърбия предприемат мобилизация и изразяват остро недоволството си от извършеното обединение. Румъния също размахва оръжие и започва да претендира за Южна Добруджа. Извършено „на своя глава“ и без предварителна дипломатическа подготовка, Съединението сякаш изглежда обречено…

 

Изпод репортерското перо

В драматичните дни след Пловдивската революция, както наричат съвременниците осъщественото на 6-ти септември Съединение, авторитетният германски вестник „Кьолнише Цайтунг“ изпраща в България като свой репортер Артур фон Хун, отличен познавач на Балканите и Русия. Това съвсем не е случаен избор. Пруският офицер, който е един от най-забележителните военни кореспонденти в Европа от края на XIX век, познава България още от времето на Руско-турската война през 1877–1878 г., когато също е военен кореспондент и наблюдател за Балканите за този вестник. Вълнуващите му репортажи са изпълнени с неподправено възхищение към българите и княз Александър Батенберг. В тях той описва както борбата за Съединението, така и Сръбско-българската война. А навремето тези репортажи са били поглъщани жадно от германци, англичани, българи.

През април 1886 г. в Лайпциг излиза книгата на Артур Ернст фон Хун „Борбата на българите за националното им единство“. Още същата година тя е преведена на английски и е издадена в Лондон. В своето въведение към тези издания, предназначени за германци и англичани, авторът пише:

Непосредствено след избухване на въстанието в Пловдив бях поканен от редакцията на ‘Кьолнише Цайтунг’ да отида в България и да следвам оттам политическо-военните събития. Аз дойдох в България като безпристрастен наблюдател и се убедих, че българското движение не е вредно нито за европейския мир, нито пък за европейските интереси. При това се уверих, че политиката на руските дипломатически агенти в България е недостойна и отвратителна в най-висша степен, та затова издигам своя глас против Русия. Аз не съм неприятел на Русия. Напротив, аз съм защитавал много пъти руските интереси и ще ги защитавам пак, но при други обстоятелства. При тези обстоятелства обаче не е възможно за честен и справедлив човек да одобрява руската политика спрямо България. Борбата на българския народ за съединението си, независимостта и свободата заслужава пълно признание и симпатии на целия образован свят; а поведението на княз Александър показва явно, че е значим мъж във всяко отношение. Аз искам да покажа на Европа, че това мое мнение не е пристрастно, а е основано на истина и необорими факти. Затова написах тази книга.“

 

Цариградската конференция. Гневът на Русия

Запознавайки читателите с България, Артур фон Хун не забравя да коментира и политическите събития, протичащи в момента:

„Русия беше първа от европейските сили, която съветваше Турция да окупира Източна Румелия“

– пише той. И добавя:

И тъй, светът доживя до чудното зрелище, че не пострадалата и в правото си нарушена Турция се обърна против българското съединение, а матушка Русия. Матушка Русия не ръкопляскаше и не викаше браво на смелите българи, а посипа незарасналата рана със сол...“

След като излага имперските стремежи на Русия – причина за гнева ѝ към непокорните българи, изплъзнали се от нейната опека, германският военен кореспондент запознава читателите не само със събитията, но и с ходовете на дипломацията на Великите сили. Той съобщава, че в Цариград се провежда конференция „под пътеводната звезда на северните сили“ и изрично уточнява, че под „северните сили“ има предвид Русия, Германия и Австрия:

„Посланиците на северните сили веднага след избухването на Пловдивската революция посъветваха Турция да влезе с войска в Източна Румелия и да потуши въстанието със силата на оръжието.“

Турция мобилизира войската си, но предпазливо изчаква с нападението; и Артур фон Хун описва по-нататъшния ход на събитията:

„Въпреки това, че конференцията бе решила да се възстанови старият ред в Източна Румелия, решението ѝ остана все пак на книга.“

В този драматичен момент Англия застава на българска страна и подкрепя Съединението. Тя успява да усмири гръцките претенции и оказва дипломатически натиск върху Турция да не бърза с въоръжен отговор. Румъния също е убедена да кротува.

Мобилизираните български войски се придвижват към турско-българската граница на юг в очакване на войната с Турция, пряко засегната от нарушението на Берлинския договор. В това време в Цариград се водят дипломатически преговори. Германският кореспондент пише:

„Когато княз Александър беше почти напуснат от посланиците на великите сили, английският генерален консул Лас­целес го съпровождаше във всичките му пътешествия между София и Пловдив и показваше явно пред света, че могъща Великобритания покровителства България и княза ѝ. Също и поведението на английския представител в Цариград, сър Уилям Уайт, показваше явно, че Англия никога няма да се съгласи с решението на конференцията относно окупирането на Източна Румелия от турските войски. Също така няма да излъжем, ако приемем, че сър Уилям Уайт е издействал, щото Турция да не послуша съветите на Русия, Германия и Австрия. Посланиците на северните сили се разгневиха до такава степен на английското упорство, щото съобщиха на английския представител, че ще свършат работата и без съгласието на Англия; но това не беше тъй лесно, както си представяха дипломатите на северните сили. Най-много се разгневи матушка Русия.“

 

Обявяване на Сръбско-българската война

Кореспондентът на „Кьолнише Цайтунг“ е в Пловдив, когато събитията започват да се развиват с главоломна бързина. Той описва сръбските погранични провокации на 1-ви ноември и опровергава безсрамната лъжа, че българите били навлезли в сръбска територия:

„Отчисляването на княз Александър от руската армия насърчи враждебните намерения на Сърбия. Положението от час на час ставаше все по-критично и на 1-ви ноември пристигна една телеграма в Пловдив със съдържание, че сърбите са нападнали една българска рота, но били отблъснати със загуба от 8 войници. Сърбите отричаха, че са преминали българската граница и обвиняваха българите като лъжеха безбожно… Всеки човек знае добре, че българите тогава се нуждаеха от мир и че интересите им никак не са позволявали да нападат сърбите и да предизвикат война.“

Въпреки усилията на княз Батенберг да възпре по дипломатичен път безумната авантюра на Сърбия, в три часа посреднощ на 2-ри ноември, Артур фон Хун е събуден с известието, че Сърбия е обявила война на България и че княз Батенберг потегля за София.

 

Съотношение на силите

Пруският офицер описва трудната ситуация, в която се озовава България:

„Нам ни се чини като игра, когато кажем:

‘Княз Александър е издал заповед да се отправи цялата войска към сръбската граница.’

В действителност, обаче, тази заповед беше много трудна, защото пред изпълнението ѝ бяха натрупани цели планини от непроходими пречки. Най-напред се породиха въпросите: дали неопитният български генерален щаб ще съумее да предприеме това огромно преместване на войската, без да се породят големи безредици? Кой можеше да гарантира, че българската армия, която беше принудена да върви само по един път към бойното поле, ще намери навсякъде и необходимата храна? Можеше ли да се вярва, че многочислените муниции, които бяха пренесени на турската граница, ще може да се закарат навреме там, където стане нужда? И дали шепата войска, разположена на сръбската граница, ще може да удържи достатъчно дълго време неприятеля, докогато пристигне главната армия от Източна Румелия? Тези бяха главните въпроси, които вълнуваха всеки.“

Сръбската армия превъзхожда българската по численост, въоръжение, артилерия, медицинско обслужване и разполага с опитни офицери. В момента на изненадващото нападение, осиротялата откъм команден състав недобре обучена българска армия се намира на стотици километри от сръбско-българската граница. Прехвърлянето на пехота и артилерия в края на ХІХ век се извършва бавно и мъчително.

За удивление на света българите се справят!

Те изминават стотици километри за 2-3 денонощия и незабавно, без да имат време да отдъхнат, се хвърлят в бой, защитавайки земята си. По границата със Сърбия малобройните български погранични отряди изненадват настъпващите многобройни войски на крал Милан с яростната си съпротива и успяват да забавят нашествието, докато пристигнат подкрепленията. Една млада, неопитна армия с двадесетгодишни пълководци защитава независимостта, свободата и обединението на България.

Княз Александър I е на 28 години, началник-щабът, капитан Петров – на 24, военният министър, капитан Никофоров – на 29 години.

Артур фон Хун последователно изрежда всички военни, стратегически и политически предимства на противниците на българското Съединение:

„Сръбската армия във всяко отношение надминаваше българската. Тя имаше опитни генерали и офицери, един добре организиран генерален щаб, превъзходни пушки, достатъчна кавалерия и многочислена артилерия. А българската армия беше лишена, сякаш, от всички тези неща. Тя имаше, вместо опитни генерали, неопитни млади капитани и офицери, недостатъчна кавалерия, малко топове, лоши пушки и неопитен генерален щаб. Само едно нещо липсваше на сръбската армия: българската храброст.“

 

Марш-маньовър на българските войски

На 2-ри ноември 1885 г. княз Александър Батенберг отправя Манифест до българския народ, в който казва:

Като сме уверени, че нашия любим народ ще ся притече да ни поддържи в трудното, но свято дело – защитата на земята ни от нахлуването на неприятеля, – и че всеки Българин, способен да носи оръжие, ще дойде под знамената да ся бие за своето отечество и свобода, призоваваме Всевишнаго да пази и покровителствува България и да ни помага в трудните и усилни времена, които преминава страната ни.“

Призивът предизвиква невиждан приток от доброволци. Турците от района на Шумен и Варна въоръжават със собствени средства 6 000 души доброволци и заедно с българската армия се сражават за родината си България. Щабът на Източния корпус, който е най-отдалечен от западната граница, разработва подробен план за прегрупиране, известен като „Марш-маньовър“. Първи пехотен софийски полк изминава над 136 километра и на 5-ти ноември е на Сливнишката позиция, където – въпреки умората от дългия път – се хвърля в бой с „Ура“. Девета харманлийска дружина от 2-ри до 7-ми ноември изминава пътя от Харманли до Сливница без нито един изостанал войник. Целият неин състав преминава през София с „Ура“. По пътя са настигнати от Осми пехотен приморски полк, който записва ненадминат до днес в световната военна история рекорд, изминавайки 95 километра за 32 часа!

Паметникът в Сливница

България и Европа – възхищението

„Европа с голямо спокойствие чакаше победоносните сръбски телеграми“

– пише Артур фон Хун. И продължава:

Печатът ѝ говореше вече за условията, които победоносният сръбски крал ще предложи на победените българи в София. Бедната България и князът ѝ се считаха за изгубени. Целият свят хвърли камък върху тази нещастна страна и я забрави…

‘Успех’, ти вълшебна, думо! Когато депешите от малкото българско селце Сливница пристигнаха в света и го осведомиха: че прочутата сръбска армия е разбита напълно; че българите със силна атака смазаха три пъти по-силния неприятел; че княз Александър лично предвождаше войските и че беше душата на победата – о, каква промяна стана в този чуден свят! Европа беше наелектризирана от българските успехи. Никой не говореше вече за свалянето на княз Александър. Общественото мнение в Европа надигна своя повелителен глас и извика гръмко:

‘Българите са герои; българите си извоюваха сами дипломата на свободата и независимостта; българите си върнаха Източна Румелия при Сливница!’

В Австрия, където фанатизмът за сърбите беше на дневен ред, общественото мнение се промени с неимоверна бързина. Най-значителният и най-големият обществен орган на тази страна, ‘Neue Freie Presse’, издигна високо своя глас за българите и казваше, че желанията на достойния и храбрия български народ трябва да се удовлетворят; че бляскавите им победи при Сливница им дават право за първенството на Балканския полуостров.“

 

България и Русия

Българската армия не се съсипа от оттеглянето на руските офицери, а се подсили още повече. Тази беше първата злонамерена постъпка против България; но след нея последваха и следват още и до днес цяла върволица коварни действия, подкупи, нихилистически покушения над българския държавен глава и много други зловредни намерения за задушаването на България. Но всички тези лоши намерения не можеха да намерят почва в България. Българският народ стои непоколебим като канара и отблъсква с желязна ръка отровните стрели, отправени към него от северния колос с дървените крака.“ ◆

Паметникът в Русе

Използвана литература:

  1. „Der Kampf Der Bulgaren Um Ihre Nationaleinheit. Politisch-militärische Geschichte der bulgarische – rumelischen Ereignisse im Jahre 1885“, Leipzig, „Duncker & Humblot“, 1886.
  2. „Борбата на българите за съединението си“, Русе, скоропечатница на Ст. Ив. Роглев, 1887.

 

Тодор Станчев, ложа „Сговор 92“

 

Разработено от Creative Design Ltd.