Беседа за думите и смисъла

 

 

 

Вървейки твърде кратко и все още неумело по пътя на Царственото изкуство, ще съм благодарен, ако братята ми простят сторените грешки. А аз от своя страна, ще положа старание да не ги повторя.
Вземайки повод от всичко, което ме връхлетя като приливна вълна, след като за пръв път зърнах Светлината, от контактите си с братята, докато наблюдавах и най-вече докато слушах и се опитвах да чуя, както и от случващото се в профанския свят, искам накратко да споделя с вас едни свои разсъждения за думите, за начина, по който гѝ употребяваме, по който сѐ употребяват, за техния смисъл, за това как е и за това как би ми се искало да бъде.
И понеже, когато всичко е Всичко, то най-вероятно е Нищо и няма как да е причина, та, конкретният повод да говоря днес пред вас, са думи, които чух няколко пъти да се споменават напоследък: „Говорѝ, когато имаш нещо (моя добавка: да кажеш) по-добро от мълчанието – но обичай безмълвието, където мълчанието е по-добро от словото“. С известна условност, тези думи са приписвани на св. Григорий Богослов. Те, обаче ме накараха да си спомня нещо, което старата ми баба, учила само няколко отделения, ми повтаряше: „– Мълчи и слушай! Мълчанието е злато, когато говоренето е плява.“
Съзнавам, че темата може да прозвучи много лингвистично или лексикално-семантично на някого, но аз ще се опитам да погледна към нея от малко по-различен ъгъл – този на духовното израстване, респективно на духовното изпразване, в зависимост от това, как се стараем и как си позволяваме да използваме думите.
Много се борих със себе си, но макар да исках, не можах да избягам от посадените и вкоренени стереотипи, чрез пръчката на един много уважаван от мен учител в основното училище, според които смислен и разбираем писмен текст се изгражда по правилото:

 

Увод1 – Теза2 – Изложение3 – Заключение4.

 

За техните пропорции и за останалите правила няма да говоря, за да не ви отегча, обаче не мога да продължа преди да дефинирам, без претенция за изчерпателност, няколко основни термина, които ще използвам, а именно:

 

Какво са „език“ и „реч“?
Езикът е система от знаци за кодиране и декодиране на информация. Обичайната цел на езика, поради която се е и зародил, е да отговори на нуждата от комуникация между отделните индивиди. Затова и ежедневната употреба на езика е чрез речта, т.е. езикът в действие. Системата на езика, привидно проста, е толкова сложна, че съдържа огромно количество речниково съдържание, а има и динамична подсистема от множество правила, по които лексиката се употребява. Тези правила трябва да се спазват, ако искаме езикът да изпълни целта си.

 

Какво е „дума“?
Според съвременната наука за езика, думата е основната структурна единица на езика, която предава смисъл. В човешката реч, думата е съчетание от звукове, а в писмеността е съчетание от знаци, с които условно назоваваме отделните елементи на заобикалящото ни, както и абстрактни понятия, родени от човешкото въображение. Приема се, че нивото на абстрактност, до което може да достигне езикът, определя и неговото ниво на развитие. Респективно, колкото по-смислово наситено, но разбираемо, може да се изразява един човек, толкова по-близко до съвършенството той владее думите и езика. Точно поради споменатите причини думата може да има едно или повече преки и преносни значения. Най-важното е – тя има значение.
В битието си на самостоятелен носител на значение, понякога думата е достатъчна, а друг път не е. Тогава, за да предадем по-пълно и завършено мислите си, съчетаваме думите в изречения, а тях в текст, който да има смислена и логическа цялост. Или поне така би трябвало да бъде.

 

Какво е „текст“?
Най-краткото определение за текст е – реч в писмен вид. А малко по-дългото – изречения свързани смислено, пунктуационно, граматически и интонационно. Т. е., докато при речта понякога е допустимо да си позволим волност и леко отклонение, то при писаното слово, трябва да сме далеч по-структурирани, фокусирани и с ясна идея, какво искаме да кажем и как да го кажем.
За целите на тази беседа няма да отделя внимание на отделните видове реч и текстове, защото се интересувам само от тези от тях, които предават мисъл5 , разсъждение, т.е. някакъв специфичен дискурс. Това е видът обичайно публично говорене в профанския свят, но това е и начинът за комуникация между братята в братската верига – да споделяме с останалите мислите си, да чуем техните и в крайна сметка, да сътворим един здрав и изпълнен със смисъл Храм на хуманността. Такава символика можем да видим и в сключените ръце в братската верига – да взимаме, но и да даваме, да говорим, но и да слушаме.
В тази връзка ще спомена функциите на текста, а те са:

1. Да информира;

2. Да въздейства и

3. Да подтиква.

Не е задължително да са налице винаги и трите, но рядко се наблюдава само една от тях, дори в строго научните текстове.
В частност, текстът-разсъждение има за цел да характеризира предмети и явления в техните причинно-следствени връзки и отношения. И независимо, дали го говорим или пишем, ние влагаме смисъл, който за да бъде възприет и разбран от отсрещната страна (слушател или читател), трябва да държим сметка за изразните средства, които използваме, т.е. за думите, и да спазваме правилата на езика. Ако не го правим, сътвореното от нас (писано или неписано) слово се превръща в много популярният напоследък (и подхранван от електронните социални мрежи) стил – поток на съзнанието6 . И мнозина ще кажат – „Прекрасно! Това е неподправен човек. Думите му извират от сърцето. Вижте, колко е искрен и „себе си“! Той е извор на вдъхновение.“ и т.н., и т.н., хвалебствия и също толкова празни думи. Дали това е за похвала и подражание, всеки да прецени сам за себе си. А не е ли по-достойно и признак на уважение към другия, да му представиш вече обмислено съждение, отколкото да го залееш с хаотичен поток от думи!?
Аз само ще споделя своето виждане, че изкуството и ако щете го наречете мъдростта, не са в това да изречеш веднага всяка мисъл, която премине през главата ти, а от многото мисли, които бушуват, да подбереш и развиеш само тази, или тези, които най-добре синтезират мисълта, знанието, емоцията ти и ще успеят да я предадат на хората отсреща. Вероятно така повече ще се доближим и до Царственото изкуство, вървейки по пътя на съвършенството и духовността. Като казвам тези неща и се сещам за една част от химна, където се казва: „…силата ни е в делата, увенчани от красота.“
В наши дни, с навлизането на съвременните средства за електронна и за бърза комуникация, с профанизирането на идеята за образованието, с неглижирането на ролята на възпитанието и ролята на семейството и личния пример за всичко това, сякаш се създаде една благотворна почва за избуяване на невежеството и псевдознанието. Историята показва, че техните семена винаги са съществували в човешкото общество, но оказали се в среда без коректив, без контролните механизми на критичното мислене, сега те достигат непознат за мен разцвет.
В тази връзка, с неудоволствие наблюдавам засилваща се тенденция за използване на думите не по предназначението им. Обикновено се случва, когато езикът се използва като реч, но все по-често го наблюдаваме и при писмените текстове. В думите не се влага обичайният им смисъл. Думите не се използват и в някои от по-редките, но също присъщи им значения. Дори по-лошо, те биват прост пълнеж на обърканата мисъл на използващия ги, който ги ниже в изречение след изречение без замисъл, без послание, но пък звучащи претенциозно и наукоподобно, защото такъв човек почти винаги смята себе си за авторитет от последна степен. Предците ни са наричали това „словоблудство“, т.е. изнасилване на словото, гавра с него. Сякаш сме забравили защо говорим, а по-важното е просто да говорим и колкото повече, толкова по-добре – толкова по-значими се чувстваме в собствените си очи, сравнявайки се с другите – „безмълвните“. Тъжното за мислещия човек, изпаднал в подобна ситуация е, че той вижда как опиянен от слушането на собствения си глас, ораторът7 е забравил целта на думите да бъдат средство за комуникация между хората, да предават знание, и слушателите са превърнати просто в необходим реквизит за изява на собственото величие.

 

В подобна на гореописаната ситуация, когато за кратък интервал от време се оказах и в двете роли – на безумния говорещ8 и на насиления слушател, в съзнанието ми изплува споменът за Радичковите „Думи и думи“:
„Едно време, като слушах как старите хора в моя край разговарят помежду си, имах чувството, че си разменят златни монети. Сега, като слушам как всички ние разговаряме помежду си, имам чувството, че си разменяме книжни левчета. От ония смачкани и захабени от употреба книжни левчета, с които нищо не можеш да купиш. И може би тъкмо заради това, че нищо не може да се купи с тях, си ги разменяме така щедро помежду си! Толкоз за едно левче!“.
За мен, в тези няколко реда е вложен повече смисъл, отколкото мисля, че аз мога да предам с целия си градеж. И са материал за размисъл, ако човек има стремеж да погледне в себе си.
Думите, когато са употребени на място, са глашатай на вложения смисъл, на посланието, което авторът им отправя. А използвани лековато, думите губят своята сила. Величието им не е в тяхната високопарност или в тяхното количество. Всъщност, думите са лакмус, който с необичайна скорост разкрива същността на интелекта, на този, който ги е избрал и подредил. Еднакво добре те могат да разкрият, както гения на мисълта зад сътворения от тях текст, така и пълното отсъствие на мисъл, или пък нищетата на духа. За съжаление, последното е значително по-често срещано.
Ясен белег, по който ще познаете небрежното отношение, е неспирният поток от думи, който излиза от устата на таквиз люде. Те рядко използват думите точно и на място, но за сметка на това със завидна самоувереност и съзнанието, че сякаш творят ново, неоткрито досега значение. Както обаче не можеш да съградиш здрава нова стена, ако не си стъпил на стабилна основа, така и фалшиво хвърляните думи ще са просто сапунени балони, предизвикващи мимолетен инфантилен възторг, без да оставят трайна следа у чулия или прочелия ги.
За съжаление трудна, а понякога и нерешима, задача е да успееш да разколебаеш усещането за непогрешимост на опиянения от думите си словесен-агресор. Това е толкова по-трудно, колкото по-малко той познава дълбината на знанието, което стои зад думите, и съвсем невъзможно, ако дори не подозира за него. Гьоте много кратко и ясно го е формулирал – „Човек вижда толкова, колкото знае“.
Лутайки се в размишления, как е възможно това да се случва и изобщо да съществуват такива хора, намерих обяснението в нещо, което психолозите наричат „Ефект на Дънинг-Крюгер“9, и ми се иска също да го споделя с братята, макар и малко встрани от темата ми.
Накратко, този психологически феномен (Ефектът на Дънинг-Крюгер) се формулира така – некомпетентните са склонни да надценяват способностите си, а висококомпетентните – да подценяват способностите си, спрямо действителните.
Противно на очакванията, направените от Дейвид Дънинг и Джъстин Крюгер изследвания, показали, че в много случаи, некомпетентността не прави хората дезориентирани, объркани или предпазливи. Вместо това, некомпетентните често са благословени с неуместна самоувереност, предизвикана от нещо, което те усещат като знание. Самият Дейвид Дънинг при представяне на изследването споделя наблюдението си, че „един невеж ум не е абсолютно празен съд, а е пълнен с каша от неподходяща или подвеждаща житейска опитност, теории, факти, интуиции, стратегии, алгоритми, евристики, метафори и предчувствия, но за съжаление, на него му изглеждат полезни и точни знания.“
Ефектът на Дънинг-Крюгер обяснява склонността ни високо да ценим това наше фалшиво познание. И колкото е по-ниска нашата компетентност, толкова по-упорито и самоуверено браним ненаучните или недоказаните си вярвания10. Затова си мисля, че възпитаваният от масонството стремеж към Светлина, към непрекъснато самопознание и опознаване на света, е пътят, който да ни отдалечи от невежеството и ще ни приближи до „компетентността“. А посяването на лекото колебание в сърцата ни, няма да е деградивно, ако винаги следим с поглед и вървим към крайната цел – Светлината.

 

В заключение
Надявам се да съм успял да предам идеите и разсъжденията си, че като масони и строители на Великия градеж на Храма на хуманността, трябва да бъдем по-съзерцателни, да бъдем по-смирени и да се отнасяме с нужното уважение, но и с повишени изисквания, към словото и към деянията си в храма и извън него.
Нямам претенция да давам окончателни отговори, а ще съм доволен, ако казаното от мен е помогнало на брат или дори само е дало повод за размисъл на братята ми, за да търси и намери всеки своята истина в процеса на работата, която върши на големия градеж.

 

А, докато върви по своя път към съвършенството, дали в масонския или профанския си живот, един свободен мъж с добро име е хубаво да си припомняме думите на Алберт Айнщайн:

 

„Тези, които имат привилегията да знаят, имат задължението да действат“

 

Знайте, братя!

Действайте, братя!

Помнете, братя!

 

 

 

1 Уводът следва да запознае четящия (или слушателя) с темата, с предмета на текста и ако не противоречи на използваните от автора прийоми – с неговата цел.

2 Тезата е основно твърдение, свързано с темата, която авторът поставя за разсъждение и която ще защитава или обори, ако използва антитеза.

3 Изложението или понякога наричано аргументация има за основна цел да обоснове тезата.

4 Заключението придава завършеност и в него се оформя извод-обобщение, което показва до каква степен авторът си е свършил работата.

5 Това определение е изцяло условно, защото по презумпция целта на текста е да предава с-мисъл. Тук  използваме разделението, за да отграничим текстовете с елементи на разсъждение от останалите чисто информационни текстове или другите повествователни форми.

6 „Поток на съзнанието“ („Stream of consciousness“ или наричан още “Mind flow”) – термин, означаващ повествователни техники или стил на говорене, чрез които се предава мисловният процес в хаотично преплитане на възприятия, чувства, спомени, мисли и произволни асоциации.

7 Ораторът или писателят – за да не се ограничаваме само до речта.

8 Не бих могъл и за миг да си простя, ако някога се почувствам съвършен, и се радвам, че подобни моменти ми напомнят, как монетата винаги има две страни.

9 Дейвид Дънинг (David Dunning) и Джъстин Крюгер (Justin Kruger) са съвременни изследователи от Университета Корнел (Cornell University), САЩ.

10 Любопитно в тази връзка е едно обяснение, дадено от Стивън Новела (Steven Novella), професор по психология в колежа по медицина в Йейл, в публикацията „Уроците на Дънинг-Крюгер“, а именно: „Когато се опитваме да придадем смисъл на света, работим с нашите съществуващи знания и парадигми, формулираме идеи и след това системно търсим  информация, която потвърждава тези идеи. Ние отхвърляме противоречащата им информация като изключения. И така пресявайки своята опитност, в края на краищата си създаваме едно фалшиво познание.“

 

В прослава на Великия архитект на Вселената
Март, 2018
 
 
Градеж на брат Г. П., ложа „Сговор 92“

Разработено от Creative Design Ltd.