Зидарите и бъдещото развитие на българския обществен живот

 

 

Рувим Маркъм

 

Сп. „Зидарски преглед“, кн. 4-6, 1926 г.

 

Преди няколко време един близък и много обичан от мене брат ми направи бележка или по-скоро ми зададе въпрос за някои мои схващания, изразявани в малкия вестник, който издавам.

След като му разясних, той ме помоли да дам един градеж пред ложата по повдигнатия предмет. Ето защо, осмелявам се да се явя пред вас тая вечер и да ви говоря по въпроса: Що могат да направят масоните, за да помогнат за правилното развитие на българския обществен живот. За да мога да отговора на този въпроса, ще бъде необходимо да посоча някои от главните духовни качества на българския народ в сегашния момент.

Първо, нека отбележим, че българските традиции са бунтовнически. Това обстоятелство е от крайно голямо значение. Най-популярните български герои, с изключение на Отец Паисий и бр. Кирил и Методий, са бунтовници и революционери. Например, Ботев. Никой българин не упражнява такова силно обаяние върху българската младеж както Ботев. Той ги е пленил и омаял. Те крайно го обичат. Той им е като идеал и пътеводител. Но какъв бе Ботев? Той бе бунтовник. Той бе нелегален. Той бе съзаклятник. Той нападал черквата, обиждал духовенството, презирал солидните, обругал богатите, хулил много обществени водители и все е викал към въстание. Неговите позиви са жив огън. Те треперят, пламтят, горят. Те са светкавици. Те са ураганен пожар. Ботев е неспокоен, необуздан, неумерен, неопитомен. Той чупи вериги и лети, лети към свобода и смърт.

Драги братя, аз ни за минута не осъждам Ботева, само констатирам един факт.

Вчера бях на Ботевото утро. Утре отивам във Враца. Аз крайно обичам Ботева. Неговият огън сгрява и моето сърце. И за мен той е любим герой. Но той е и опасен, крайно опасен. И той заедно с други апостоли-бунтовници създават преобладаващата българска традиция. Ние сега играем с огън. Величаем един краен и пленителен бунтар, а пък искаме мир и ред. Тук има голяма двойственост. Няма улегналост и самообладание у нас. Кипим от бунтарски дух покланяме се пред бунтовници, а същевременно искаме здраво общество.

Почти всички български младежи в мечтите си са малки Ботевчета. Ала как можем да съградим силна държава от такива избухвателни елементи? Ботев е духовна бомба; той създава буйна традиция, и ето как тая традиция действа.

 

Тук в София недоволни студенти се бунтуват против изпитна комисия по латински език, и полицията требва да се разправя с тях. В Елена учениците запалиха гимназията. В Ямбол също тръгнали да посегнат на учители. Който има да работи за сполучливото развитие на българското общество, трябва да има пред вид тая традиция. Тя пречи на творческата работа.

Второ, когато говорим за народните маси, трябва да помним, че имаме работа не с хладния разсъдък и с логично обмислюване, а с масова психика. Психиката на простолюдието мъчно се разбира, но крайно силно работи.

Трето, народът е беден. Милиони българи бедстват. Няма защо да говоря много за туй, понеже всички вие знаете това по-добре от мене. Много хора са принудени да живеят крайно оскъдно. И това положение ще продължава още дълго време. Няма изгледи за скорошно финансово облекчение. Бърза промяна не може да стане.

Е, добре. Тази омраза, причинена от несполучливи войни, от неотдавна преживени събития, от унищожаването на две много опасни, но все пак масови партии, представлява отлична почва, на която да вирее бунтарският дух на Ботева и на живата българска традиция.

 

*  *  *

Какво тогава требва да се направи, за да излезем от туй опасно положение?

Първо, можем да усмиряваме масите чрез полицията. Но това ще донесе само безсилие на България. Ако това требва да стане, България няма светло бъдеще. Тя ще си остане малка, бедна, всякога поразявана, неуредена и вечно затруднявана. Има творчество само там, гдето има голяма свобода и още по-голямо братство. Когато полицията усмирява бунтовнически маси, народът хаби силите си във взаимни изтребителни борби. Няма изблик на творческа мощ. Страх и злоба смразяват творческите пориви. Такова положение не бива да продължава безкрайно.

Но що да направим? Ако се даде неограничена свобода, демагози ще тръгнат из масите и ще ги възбуждат към мъст, разрушение и крайни действия. Ето страшната дилема Ако строг полицейски надзор се наложи, творческият дух ще бъде ограничен и убит, та България ще бъде все неспокойна, бедна, сурова, нещастна. От друга страна, ако се даде пълна свобода и безграничен простор на бунтовническия дух, той ще се избие в крайни движения, които ще донесат пак тревоги, сътресения и катастрофи.

 

Тогава какво да направим?

Трябва да превъзпитаме народа. Лесен и банален отговор! Но правилен отговор. Единствен правилен отговор. Но кой ще го направи ? Ето голямата задача! Кой ще го направи? Това естествено би било работа на интелигенцията, но тъкмо тук се изпречва трагедията на тоя момент. Масите нямат доверие на голяма част от интелигенцията.

Най-хубаво би било народът да слуша нас, по-просветените и по-опитни. Ние знаем по-добре, как да уредим училищата, как да ръководим кооперациите, как да управляваме държавата и как да организираме народните сили. Това би било идеалното, ние интелигентните да водим простия народ мирно и тихо по пътя на прогреса и благоденствието.

Но, за жалост, това е почти невъзможно. Война има между опасната част от масите и учените, а тъкмо тая опасна част е, която трябва да превъзпитаваме. Тия бунтарски настроени хора ще изберат други водители и следват други по-крайни вождове.

 

Това значи, че всичките интелигентни хора, които искат да работят за България, трябва на всяка цена да се приближат до масите, те трябва да се присъединят към масите и, да станат част от масите, и, като правят героични жертви, да добият доверието на масите. По много причини това ще бъде мъчно. Винаги срещу нас ще има крайно необуздани демагози. Ние искрените и честни дейци не ще обещаваме много. Няма да възбуждаме класова злоба. Няма да предсказваме бърза промяна. Всички ще работим чрез търпение, просвета, организиране, труд, здраве. Ще ратуваме за малки постепенни промени. Но българския народ е беден и бунтовнишки и ще бъде наклонен да ни оставя, за да тича подир крайни, необуздани бунтари, що всичко обещават с един замах. Ето защо, нашата задача е крайно мъчна и пътят е стръмен,  но няма друг път.

Ще спасяваме, обединяваме и издигаме България. Като ние, културните, се присъединяваме към масите.

И това като е тъй, масоните са в състояние да играят много полезна роля. Общо казано, ние сме между некомпрометираните, или поне ние сме между най-малко подозрените. Политическите партии, коя повече, коя по-малко, са отвращавали голяма част от масите. Те, коя повече, коя по-малко, са използвали масите. Но ние, масоните, общо взето не сме политици Ние сме лекари, учители, общественици, книжовници, една група, която, както в България, тъй и в други страни, се държи над партизанската политика. Ето защо, съдбата е наредила, ние да вършим голямо дело за народа. Ние с любов, с жар и преданост трябва да влезем всред масите и да заместим партизанските водители. Ние из цяла България трябва да бъдем познати като приятели на бедните, закъсалите, неучените, поразените. Без да търсим чинове или богатства, или слава, трябва да показваме, че служим на хората от чиста, безкористна любов към България. Ние трябва да добиваме особено име като беззаветни народни служители, като смели защитници на онеправданите и оскърбените. От много градове и села затруднените, объркани и често измамени маси трябва да знаят, че ние сме техни близки приятели, че ние им сме бащи и братя.

Тогава ще изчезнат тия адски крайни течения, ще се премахнат тревоги, страх, заканвания и ругатни. Ще се търпим един други, ще се уважаваме и обичаме. Ще ни бъде приятно да живеем в тая страна и да чувстваме, че помагаме да се създава нова България. Това, драги братя, не е пуст блян. Ние не сме осъдени всякога да търпим поражение и да плачем за непоносими теглила. И ние можем да бъдем щастливи както други народи, ако обединим народа в едно просветено братство. Тия са дни на тържества, дни, през които се събужда и възобновява чувството на любов към България. Вървим към края на едно петдесетгодие, на големи победи, голямо напрежение и страшно разочарование и разстройство. На прага сме на ново петдесетилетие (Б.ред. – от Освобождението), на нова епоха, на нова история.

Ние, зидарите, сме призовани да играем роля през този нов ден. Ние имаме туй, от което България се нуждае: просвета, търпение, братство, вяра в доброто, стремеж към свободата, и висше родолюбие. Нека посветим всичко туй на българския народ. Нека му ставаме близки, като му даваме книги, кооперации, болници, училища, храна и простор в живота, тъй щото, да види, че в България няма нужда от класова борба или революция или съзаклятие, но че трябват сдружените усилия на всеобщия братски съюз за доброто на всички.

 

Колко време ще седя тук не зная, но аз бленувам да участвам във великия кръстоносен поход за превъзпитаване и пресъздаване на България, и когато след години видя тази страна щастлива и мирна, с благоустроени здрави села, красиви градове, юнашки деца, самостоятелни добродетелни жени и просветени даровити мъже, напреднала по музика, наука и държавничество, без клети бежанци и безспирни съседни кавги, тогава искам да чувствам, че съм слял своите прескромни сили с тия на братята зидари да създадем такава България.

 

 

Бележка на редактора

Извадка от градежа „Списание „Полет“ – масонското списание за немасони“ (списание-полет-масонското-списа/)

Рувим Маркъм е американски журналист и голям приятел на българите. Роден е през 1877 г. В България пристига през 1911 г. и става преподавател в американския колеж в Самоков. През 1923 г. е приет в ложа „Светлина“, а през 1926 г. е повишен в майсторска степен. Бил е секретар на Възпитателния институт „Заря“. Под перото му излизат множество статии публикувани в различни издания. Американец по рождение, в статиите и чрез поведението си той се изявява като по-ревностен българин от мнозина кореняци.

Заедно с проф. Александър Теодоров-Балан и Димитър Мишев, Рувим Маркъм е единият от тримата редактори на масонското списание „Полет“.

Освен в списанията „Полет“ и „Зидарски преглед“, той пише и публикува в редица други издания множество статии във възхвала на българите и държавата ни – например, статията „Напредъкът на България“ (в. „Зорница“, бр. 4, 1939 г.). В статията „Прелестна България“ (в. „Зорница“, бр. 56, 1924 г.) заявява, че „България е най-прекрасната страна в Близкия Изток“.

Ревностната възхвала на българите и родината ни му създава ореола на „новия Баучер за България“ (в. Зорница, бр. 3, 1940 г.). Като истински приятел, той се стреми да изтъкне не само положителното в народопсихологията на българина и в развитието на страната ни. Маркъм посочва и някои недотам похвални черти:

Най-силният стремеж на българския народ е да се отърси от българското и да усвои чуждото. Българинът е наклонен да се срамува от своето и да го презира.”
По-нататък добавя: „Като че всеки е обхванат от страст да се поевропейчи, да се пресъздаде чрез чужда култура и цивилизация.”

Това е написано през 1923 г., в. „Зорница“, бр. 44), протестантски седмичен вестник на български език (1876 – 1948).

В своята книга „Българското масонство 1807 – 2007“ проф. Недю Недев доста подробно представя личността на Рувим Маркъм, неговия принос за българщината и свободното зидарство у нас. За изповядваната и проповядвана от Маркъм философия, проф. Недев пише:

„Противник на комунизма и фашизма, той разкрива недъзите на бунтарството и утопиите. Неговата философия е еволюционна, градивна, национална и земна. „Когато крайните течения отслабват и великата напредваща струя на умерената среднина повлича почти всички творчески сили към себе си, тогава един народ се издига (в. „Зорница“, бр. 111 13.III. 1929 г.). Това е философията, от която най-много се нуждае българската нация, но която има най-малко поддръжници. Това е теорията на националния консенсус, а не теорията на класовата борба.“

По подобен начин звучат и многобройните му статии в списание „Полет“.

Рувим Маркъм е автор на поредица от високо ценени градежи, които изнася в работилницата на своята ложа „Светлина“, част от които биват публикувани в сп. „Зидарски преглед“.

Такъв е и публикуваният тук градеж „Зидарите и бъдещото развитие на българския обществен живот“ („Зидарски преглед“, кн. 5-6, 1926 г.).

Маркъм написва и издава на английски език и книгата „Да се запознаем с България“, по повод на която сп. „Отец Паисий“, кн. 11-12, 1931 г. пише: „За него България е второ отечество.

През 1936 г. Маркъм се среща с Франклин Делано Рузвелт, който го кани на личен разговор. Той прави силно впечатление на президента на САЩ, в резултат на което бива назначен за негов съветник по близкоизточните въпроси.

За раздялата на Рувим Маркъм с България проф. Недю Недев пише. „След 9 XI 1944 г. идва в България, сближава се с Никола Петков. Подкрепя неговата битка против съветизацията на България”.

Рувим Маркъм, „новия Баучер за България“, е принуден да напусне страната. Това става с решение на Политбюро на ЦК на БКП от 5 октомври 1945 г. с мотиви: „…за злостните и клеветнически информации, изпратени от Маркъм зад граница за положението на България и ОФ власт“, както и  „да се разобличи неговото „доброжелателство“ пред българския народ.“ 

Разработено от Creative Design Ltd.